Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Не ти вярвам. Прекалено старателно си изпипваш играта. Уверявам те, че ще се радваме отново да си един от нас, колкото и време да е минало.

— Благодаря, но отказвам. Оттеглих се.

— Не очаквах да чуя друго — невъзмутимо призна Мендарк. — Да говорим по същество — можем ли да научим как се борави с флейтата?

— Често съм си задавала въпроса защо Ялкара присвои Огледалото и го задържа толкова дълго — замислено вметна Малиен.

— Мнозина повтарят, че с него е шпионирала и внушавала лъжи, но това никога не ми е звучало правдиво — отговори й Шанд. — Ако го кажат за Рулке или Кандор, или за някого от нас — коренната раса, нямаше да се усъмня. Но Ялкара!… Тя беше горда, властна, безмилостна… — изреждаше той с възхищение. — Нито би надничала през Огледалото, нито би подлъгвала. Тази мълва се разнесе, след като тя изчезна от нашия свят, и бе предназначена да прикрие нещо.

— Ще стигнеш ли до същината? — подкачи го Мендарк. — Нямаме толкова време за губене.

— Имаме. Слънцето ще изгрее още поне петдесетина пъти, преди да се доберем до мястото, където ни чака Пендер с кораба си… да се надяваме. Ще разказвам както аз си знам. Дълго проучвах Преданията, за да стигна до истината. Рових в древни библиотеки, претърсих пустинните пещери на Парнги, за да взема съхранените там глинени плочки с надписи. Прекосих и дивата пустош от Тар Гаарн в Крандор до Кара Агел, замръзналото море в околностите на южния полюс, от горите Гаспе на изток до тресавищата по бреговете на Ларн. Заклевам се, че прочетох всеки надпис на всяка стена и обелиск по пътя.

„Как преувеличаваш!“ — подсмихна се Каран със симпатия.

— И въпреки усилията си едва наскоро, и то съвсем случайно, стигнах до отговора, който ме задоволява. Случи се преди седем-осем години в Чантед, както си седях в една кръчма. — Лиан наостри слух. — Млади разказвачи от школата упражняваха занаята си. Бях пътувал дълго насаме с мислите си и дори това простичко развлечение ме зарадва. Чувах все познати истории и вниманието ми скоро се отклони. Изведнъж обаче го прикова необикновена песен, вмъкната в сказание и изпълнена в старинен стил. Не я знаех, а според мен и вие не я знаете. Нескопосани стихчета, изтъркана мелодия, само че завършваше с необикновени строфи. Моят превод предава точно смисъла, макар да пропуснах римите:

— Що за бездарно стихоплетство! — прихна Мендарк. — Поредното падение на разказвачите.

— Тара-Лаксус?… — смънка Игър смутен.

— Това име ме порази като мълния — Тара-Лаксус е древен град в Довалдо, близо до Бурия Нгурле — обясни Шанд. — Оттам е избягал Шутдар малко преди гибелта си.

— И Лъжовното огледало?… — ахна Игър.

— „Преградата“ е друга дума за Възбраната, нали? — намеси се Лиан, за миг оживил се от този нов поглед към Преданията.

— Да, струва ми се — потвърди Шанд. — Но едва ли и Огледалото е съхранило налагането на Възбраната, защото това се е случило няколко дни по-късно при кулата Хулинг, а не в Тара-Лаксус.

— И ако Огледалото е било в Тара-Лаксус, когато Шутдар е избягал с помощта на флейтата — изстреля думите Мендарк, — може би запазило начина , по който си е послужил с нея. Тенсор!

Аакимът се обърна към него, без да бърза.

— Защо не започнеш и ти своето изкупление? Откриваш ли някакъв смисъл в тази песничка? Как е възможно и Шутдар да е притежавал Огледалото?

— Изкупление… — кухо повтори Тенсор. — Да, ще изкупя вината си. Следите от престъпленията ми трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. — Очите му намериха Лиан, който пак се потули зад гърбовете на другите. — За всички злодеяния трябва да има разплата!

— Тенсор! — Мендарк не търпеше да го пренебрегват.

— Тара-Лаксус ли? Ние го наричахме Снизърлийс. Доколкото знам, моят предшественик Куинлис е живял за малко там. Тогава Огледалото бе поверено на него и го носеше навсякъде, където отиваше.

— Твърде вероятно е Куинлис да е срещал Шутдар — каза Малиен.

— Очевидно това е причината Ялкара да открадне Огледалото — заяви Игър. — Както и Фейеламор да жадува за него. Може би именно то е дало възможност на Ялкара да открие пролука във Възбраната.