Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Колко странно! Каква полза има баща ни от това, след като е мъртъв? Би имало повече смисъл да му се окаже някаква чест или да му се отпусне пенсия, докато бе още жив. Не понасям подобни безполезни показни жестове.

В края на посещението, докато се връщаха към кабриолета, Елизабет намери начин да изостане с Ема, която с неподправена радост я поздрави със заслуженото щастие.

— О, Ема, толкова е прекрасно! Никога не бих повярвала, че мога да се чувствам така, както сега. Дори всичко да секне сега, в този миг, ще ми бъде достатъчно, че съм го изпитала, дори да доживея до сто години и никога да не почувствам нещо подобно.

Ема се разсмя.

— Надявам се да доживееш до сто години, скъпа сестричке, и винаги да се чувстваш така. Напълно си го заслужила!

— Мила Ема, бях толкова лоша с теб. Ужасно съжалявам. По онова време ми се струваше, че всеки източник на радост е изчезнал завинаги. — Елизабет улови ръката на Ема. — Моля те, Ема, прости ми! О, Ема, надявам се един ден ти също да се чувстваш като мене сега. Може би с мистър Хауард?…

Но Ема поклати глава.

— Не, не, ако се омъжа за мистър Хауард, мога да доживея до сто години и никога да не се почувствам като тебе. Трябва да чакам да удари моят час и да се надявам, че и това ще стане.

Мисис О’Браян бе убедена, че е жестоко докато двама членове на семейство Уотсън, Сам и Елизабет, се радват на блестящи перспективи и щастие, Ема, нейното собствено протеже, да е принудена да се труди усърдно, без да вижда нещо примамливо в бъдещето, което да я насърчава. Само тежка работа и враждебност от страна на лейди Озбърн.

Мисис О’Браян реши да се посъветва с Том Мъсгрейв, като по този начин се надяваше с един изстрел да улучи два заека. И му написа писмо. (Както с облекчение научиха приятелите на Том Мъсгрейв, той не си бе пръснал черепа от отчаяние поради загубата на Елизабет Уотсън, а просто бе посветил цялото си време и съсредоточил всичките си усилия да тренира своите коне, записани за надбягванията в Епсъм.)

Писмото доведе Том на посещение у мисис О’Браян в момент, когато Ема имаше урок.

— Ни най-малко не е редно и справедливо — заяви дамата — моето бедно момиче така да слабее, да губи всякаква руменина и да е потиснато, докато всички останали от семейството са весели като пойни птички. (Ако не смятаме мис Маргарет, защото не знаем дали тя е щастлива или нещастна с оня Тик). Но защо ти, Том, мило момче, не направиш предложение на Ема? Та тя е най-добрата душа на света.

— Няма да има полза, госпожо. Тя няма да се омъжи за мен. Не си подхождаме — честно отговори Том. — Аз не съм човек за Ема, защото много-много не обичам да чета книги. На нея пък скоро ще й омръзнат конете ми.

— Като стана дума за коне — сети се Мисис О’Браян — слушай, Том: трябва да направиш всичко възможно, но да не допуснеш Изгубена надежда да получи колики. Този кон е много предразположен към тях. Лауданум, терпентин, ленено масло, промивки с топла вода, барбадоско алое, млечка, каломел! Но преди всичко, не позволявай да се случи. Колко жалко, че сме толкова далеч от морето — най-доброто нещо за конете е да погалопират няколко дни до коляно в солена вода. Ама пък да изминат четиридесет и пет мили — не, боя се, че трябва да изоставим тая мисъл. Значи, Том, ти не смяташ, че Ема ще се омъжи за мистър Хауард?

— Не, със сигурност не, лельо Марая. Мисля, че го е отхвърлила. Дала му е ясно да разбере, че няма да й е приятно да я ухажва. А и според мене той се опитва да се сближи с мис Озбърн.

— Ема няма ли да иска да се омъжи за Озбърн?

— Ох, него тя никога не би приела, госпожо. Той не е нито достатъчно деен, нито достатъчно решителен за мис Ема. Много обичам това момче, има добро сърце и разбира от коне, но не е за нея. Не. Нищо няма да излезе.

— Тогава какво да правим — завайка се мисис О’Браян. — Плесенясало сено, Том! Полагаш най-старателни грижи, нали, тези коне да се хранят само със сено от най-добро качество? Достатъчна е най-малката плесен, за да се чудиш как да се справиш с газовете в стомаха им. В такъв случай ще ти са нужни ленено семе, свинска мас и катран, но да се надяваме, че никога няма да се налага да прибягваш до тези лекове.

— В никакъв случай, госпожо. Все пак съм ви благодарен, че сте си помислили за това.

— О, Боже! Какво ще правим с бедната ми Ема? Как да й вдъхнем по-весели мисли?

Том се замисли.

— Ами — предложи той след дълга пауза — бихме могли да я вземем с нас да наблюдава дерби надбягването. Мислите ли, че ще й е забавно? В края на краищата, само на една крачка нагоре по хълма е. А аз искам и вие да видите как ще се състезават моите коне, след като така усърдно участвахте в подготовката им. Ще бъде справедливо. Те почти са толкова ваши, колкото и мои.