Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Какво? Не, не, не мога да го повярвам!

— Истина е. Клара, майката на Мери, бе моя много, много добра приятелка в ония далечни дни на нашата младост. Тя бе сестра на този мистър Едуардс, когото ти познаваш. А лорд Озбърн беше неин любовник. О, по онова време той бе буен момък! Естествено, когато детето се роди, нищо не се разбра, всичко бе потулено и тя напусна страната. После почина, горкото момиче, а семейство Едуардс прояви огромна човечност, взе и отгледа детето като свое собствено. Но кой би си помислил, че нещата ще се извъртят така? Подобна женитба не бива да се допуска, в никакъв случай не бива да се допусне. Най-добре е да напиша писмо на Хенри Едуардс, той би умрял от ужас, ако разбере какъв риск поемат. Предполагам, че бедната Клара изобщо не му е казала. Тя се доверяваше единствено на мене…

— Велики небеса — промърмори полугласно Ема. — Като си помисля сега, съществува доста силна прилика между лорд Озбърн и Мери Едуардс — те и двамата имат светла кожа, бистър тен и сини очи…

Мисис О’Браян поиска писалка и лист и се зае да твори своето изключително трудно писмо. В същото време Ема си мислеше: „Колко странно, направо потресаващо откритие! Колко различно трябва да са се държали хората тогава, за разлика от сега, когато всичко е толкова порядъчно, гладко, стриктно подредено. Но, скъпи Сам, тази новина наистина подобрява изгледите ти за успех!“

Щом мисис О’Браян установи, че е в състояние да се придвижва без чужда помощ, да се разхожда из стаите и после да излиза смело на собствените си два крака на улицата, Ема предложи да си намерят по-удобна квартира и откриха приятен апартамент над пекарница на Бъръхийт Роуд. Тук Ема можеше да си установи собствена приемна с пиано и арфа за уроците по музика, без да безпокои мисис О’Браян.

— Макар че всъщност, когато те слушам да свириш на пианото, скъпа Ема, се чувствам много щастлива, защото се връщам в старите времена.

Сега, когато мисис О’Браян бе на път да оздравее, тя и племенницата й с най-голямо удоволствие и в пълно разбирателство възстановяваха онези прекрасни отношения, които бяха основата на радостния им живот през цялото детство на Ема. Единствената пречка за пълното им щастие бяха угризенията и съжаленията на лелята заради загубата на богатство, така безсмислено пропиляно.

— Толкова ми се иска да съм в състояние да внасям пари в домакинството — отново и отново въздишаше тя.

— Скъпа лельо, не се безпокой за подобна дреболия. Помисли си колко обич и грижи си ми дала, както и скъпо струващото музикално образование, от което сега бера полезни плодове.

Преместиха се в новото жилище и започнаха да ги посещават повече приятели — стари приятели, някои от тях познати от далечното време на детството на мисис О’Браян: семейства Хънтър, Нортън, Френшъм, Девърел.

— Според мене имаме късмет — каза Ема. — Брат ми Робърт ще сметне, че е още по-позорно да живееш над пекарница, отколкото над аптека. Няма вероятност той да ни дойде на гости.

— Не мога да го понасям — отвърна мисис О’Браян. — Той не притежава и половината от достойнствата на милия си баща.

На Ема й бе мъчно, че не вижда сестра си Елизабет, нито Пенелъпи или доктор Хардинг. Опасяваше се, че те също са я отхвърлили. Не направи второ посещение и мис Озбърн. Все пак тя получи вести за семейство Озбърн, като един ден, докато пазаруваше на главната улица, срещна мистър Хауард.

Той изглеждаше малко смутен и обясни, че е паднала подковата на коня му и очаква да го подковат.

— Бихте ли дошли да се запознаете с леля ми? — предложи Ема.

Той започна да мънка, поколеба се, но накрая прие поканата. Мисис О’Браян напълно бе възвърнала стария си дух — беше весела, оживена и проявяваше интерес към хората и обществените дела. Само бръчките по отслабналото й лице издаваха премеждията, които бе преживяла.

— Мистър Хауард! Чух, че сте бил голям приятел на бедния ми брат. Много ми е приятно наистина да се запозная с вас.

Мистър Хауард изглеждаше доста блед и потиснат, но лицето му просветна при това сърдечно посрещане.

— Аз също съм много щастлив да се запозная с вас, мисис О’Браян — каза той. — Особено след като бях свидетел на дълбокото безпокойство, което терзаеше вашата племенница през месеците, когато нямаше вести от вас. Чудесно е, че накрая пак сте заедно. Всъщност нося на нас и мис Ема окуражаваща новина. Публикуването на проповедите на вашия брат има забележителен успех. Първото издание е вече изчерпано и се подготвя второ. Скоро ще ви предам чек, мис Ема, за над двеста лири.