Джоан Ейкън - Ема Уотсън

За щастие Ема разполагаше с доста пари: сгънатата банкнота, дадена от доктор Хардинг, се оказа от петдесет лири. Без нея тя не можеше да си представи как щяха да се оправят, защото се оказа, че средствата на горката мисис О’Браян са напълно изчерпани. Пътуването от Ирландия до Англия и с пощенска кола до Епсъм бе погълнало последните остатъци от богатството й.

Малко по малко Ема научи какво се е случило: отчасти от Бриджит, отчасти от леля Марая, когато силите й започнаха да се възвръщат.

— Никога не се омъжвай за човек, който се увлича по хазарта, миличка. Тези хора са най-опасните. Всъщност това е по-лошо от порок, то е пристрастеност като към силен опиум. А трябва да кажа, че горкият капитан О’Браян имаше ужасяващо лош късмет — направо не бе за вярване! Само трябваше да заложи на някой кон и конят си счупваше краката. Колко пъти съм му казвала: „Любов моя, онова, което трябва да правиш, е да си избереш кон и да не залагаш на него — по този начин със сигурност ще спечелиш.“ Но… той никога не обръщаше внимание на онова, което му казвах. Мислеше, че е най-умният.

След като в продължение на няколко седмици слушаше разказите на леля си, в крайна сметка Ема стигна до изненадващия извод, че макар капитан О’Браян да се бе отнасял към жена си нехайно и да бе пропилял цялото й състояние, тя не таеше никаква омраза към него. Всъщност продължаваше да го обича.

— Ах, какъв чаровник беше! Толкова мил мъж — въздъхна тя. — Винаги бе изпълнен с добри намерения, Господ да му даде вечен покой. Той не бе лош човек, ни най-малко. Само тая ужасна склонност към хазарта. „Този път — казваше той, — този път ще ти възвърна състоянието, Марая.“ Само че така и не успя, милият.

— Какво се случи с него? — осмели се накрая да попита Ема.

— Пусна си куршум в главата, горкичкият. „Марая — каза ми, — нищо добро н’виждаш с мен, абсолютно нищо“. И после се застреля.

Очевидно по време на съвместния живот на мисис О’Браян бе усвоила донякъде акцента на съпруга си.

— Чувствах се толкова потисната за бедния човек, а и бях зле със здравето. Мислех, че непременно ще умра. Но имах огромно желание да умра в родината си, не в Ирландия, която, трябва да кажа, скъпа, макар там да живеят някои мили хора, е най-мръсният, запуснат и окаян малък остров, който някога съм имала нещастието да посетя.

— Но защо избра Епсъм? — попита Ема, когато леля й поукрепна.

— А, ще си помислиш, че причината е глупава приумица, миличка, но капитан О’Браян винаги бе имал огромно желание да посети Епсъм заради дерби надбягванията. Помислих си, че ще оставя костите си да лежат там, където той бе искал да дойде някой ден.

— Но защо не ми изпрати съобщение?

— О, не! Не можех да те натоваря с подобна тежест, бедно дете! Та ти беше устроила живота си така хубаво и уютно сред братята и сестрите си.

Ема още не бе решила да просвети леля си относно пълната липса на такива семейни чувства сред въпросните братя и сестри, които да носят нещо хубаво и да създават уют. Досега единственият, който прояви съчувствие и даде практически съвети, бе Сам. Ема бе написала бележки на Робърт, Пенелъпи и Елизабет, но не получи отговор. Но Сам дойде на кон от Гилфорд, обсъди състоянието на леля Марая с Хенфорд, доктора, одобри предписаното лечение и ободри болната с приятелски разговор. Даде на Ема и малко пари.

— Бих искал да ти отделя повече, Ема — каза той, — но хвърлих по-голямата част от моето наследство в проекта на Тикстаф за канала. Той твърди и аз се надявам да се окаже прав, че парите ми ще се утроят за една година. Мисля обаче, че Хардинг ще ти помогне, ако изпитваш нужда. Той е мил човек и се чувства виновен, че не е направил повече. Не бих разчитал на Робърт. Джейн твърде скъпернически контролира разходите му. Но той може да направи нещо по юридически път — да заведе дело срещу семейството на капитан О’Браян за всичките пари, които е измъкнал от леля.

— Не бих разчитала на това — отвърна Ема.

Сам изглеждаше отслабнал, уморен и измъчен. Ема въздъхна болезнено, докато той се отдалечаваше на коня си. Още не бе обявен годежът на мис Едуардс и лорд Озбърн, но само за това се говореше и се очакваше да стане всеки ден.

От сестрите си в Клисъкс Ема най-накрая получи писма, които я разочароваха, но не и изненадаха. Пенелъпи твърдо отказваше да направи какво и да е за мисис О’Браян.

„Тя никога не си е мръднала пръста за мене. Ти беше онази, която тя избра да осинови, и ако си решила да й помагаш сега, това е изцяло твоя работа. Пък и доктор Хардинг казва, че е направил, каквото е могъл — повече, отколкото тя заслужава, смея да твърдя, ако се разбере истината. Така че отсега нататък тя трябва да се оправя, както може.“