Джоан Ейкън - Ема Уотсън

Бертран, колкото и да се учудваше и съмняваше бавачката, се оказа истински френски готвач и бе приготвил отлично ядене в тази толкова неудобна обстановка.

— Нямах представа, че доктор Хардинг е толкова заможен — промърмори Ема на Елизабет, докато след вечеря двете застилаха леглата си и окачваха пердетата в собствената си стая. (Безсмислено е да очакваме прислужниците да стигнат до помещенията на толкова горен етаж още през първия ден — бе отбелязала Елизабет с обичайния си здрав разум.)

Сега тя простичка отговори:

— Пенелъпи ми каза, че мистър Тикстаф отдавна му бил съветник… съветвал го къде да инвестира. Упътвал го как да натрупа спестявания.

— Явно това е дало резултат. Но аз продължавам да смятам Тикстаф за отвратителен човек.

На масата по време на вечеря мистър Тисктаф, който във всяко отношение се държеше като член на семейството, се бе провикнал:

— Вдигам тост за скъпата мис Ема, която има глава на раменете си, достойна за четката на художник! Пия и за нашата трудолюбива мис Елизабет, която свърши десеторно повече работа от всеки присъстващ тук и дори не ми позволява да напълня чашата й с вино, макар да й предлагам трети път!

Той се поклони и вдигна чашата си, а доктор Хардинг изрече:

— Наистина мисля, че съм имал късмет две толкова забележителни момичета да ми станат балдъзи.

А Пенелъпи стисна устни, вторачи се в чинията си и не пророни дума.

Почти веднага щом свърши вечерята, Ема, която се чувстваше напълно изтощена, отиде да си легне. През целия ден тя бе твърде уморена и измъчена, за да мисли за скърбите си, но сега те я връхлетяха отново: баща й, мисис Блейк, леля й. Потисната и унила, тя се сви на колене до прозореца и се загледа навън. Зимната вечер бе тъмна като в рог. Ема виждаше единствено отблясъка на собствената си свещ върху стъклото, но докато впиваше поглед в тъмнината, към това отражение се прибави нова светеща точка — светлината на фенер, носен от някого, който се изкачваше по хълма. Скоро след това се появи второ пламъче. Двете блещукаха редом в мрака на тъмния хълм — явно бяха двама души, които стояха и разговаряха край малкия водопад.

Кои ли биха могли да бъдат? Кой би си дал труда да излезе тайно да се съвещава в зимния студ и мрак?

Ема се почувства засрамена, че двамата могат да помислят, че тя шпионира срещата им. Отдръпна се от прозореца и се зае с тоалета си. Когато по-късно отново се върна до прозореца, светлинките бяха изчезнали.

Елизабет отдавна бе легнала и бавното й равномерно дишане показваше, че спи дълбоко. Последната мисъл на Ема, преди да заспи бе: кого, какво общество се надяваше Пенелъпи да приема в тая къща с всичките й лавици за чинии и подгряващи шкафове?

Ема прекара пет много натоварени дни в Клисъкс, заета с нареждане, прибиране, разпределяне, правене на списъци и слушане на споровете между Елизабет и Пенелъпи за това, как да се разположат мебелите.

— Защо, за Бога, си правиш труда да спориш с Пенелъпи? — позволи си един ден да попита Ема, когато тя и Елизабет бяха сами в килера за сладка и конфитюри и описваха неговото съдържание. — Тя иска съвет единствено за да го отхвърли и да предложи някой свой собствен абсурден план. Не заслужава усилието човек да й се противопоставя с разумни доводи.

Последва пауза. Ема си помисли, че сестра й няма намерение да отговори. Но накрая Елизабет отвърна кратко:

— Пенелъпи обича да спори. Ако го прави с мене, така донякъде намалява опасността да се препира с доктор Хардинг. Забелязала съм, че подобни заядливи обсъждания страшно го изморяват… На тези сечива мястото им определено не е тук. Джем? — тя провря главата си през вратата и се провикна: — Джем, занеси всичко в склада за градинарски уреди.

Ема се загледа в гърба на сестра си с изненада и уважение. Острата раздразнителност, която Пенелъпи проявяваше към доктор Хардинг, й бе направила впечатление. Държанието й бе необичайно и неприлично за млада съпруга, толкова скоро след сватбата. Но фактът, че Елизабет не само бе забелязала, но беше взела и мерки да смекчи дрязгите между двамата, я порази. „Елизабет има много ниско мнение за себе си — помисли си Ема. — Мисис Блейк често го повтаряше. Тя оценява твърде скромно както външността, така и ума си. Отчасти това се дължи на обстоятелството, че Пенелъпи, която е по-млада, винаги се е налагала и е карала по-голямата си сестра да се чувства незначителна. Много жалко! Елизабет е по-добра от Пенелъпи по характер, превъзхожда я по външност, стига само да полага грижи за себе си, и не е по-глупава от нея. Много ми е любопитно какво са си казали Елизабет и Том Мъсгрейв по време на онези четири танца! Никога няма да се осмеля да попитам. Горкият Том. Как би могъл да изправи глава отново, след като е причинил смъртта на мисис Блейк и малкия Чарлс. Ще бъде принуден да напусне околността и да се пресели другаде.“