Джоан Ейкън - Ема Уотсън

Ема смяташе, че духът й едва ли би могъл да падне повече, но тези вести накараха сърцето й да се свие. „Те ще се върнат сгодени от Лондон — помисли тъжно тя. — В Лондон ще му се стори по-лесно да направи предложение.“

В този момент се появи Пенелъпи, разливаща се в усмивки.

— Лорд Озбърн! Какво голямо щастие! Съпругът ми ще дойде, само да смени обувките си! Каква кал! Бях забравила колко много кал има в провинцията. Какво прави нейно благородие майка ви? Добре ли е?

Лорд Озбърн нескопосно повтори разказа си за посещението на лейди Озбърн в Лондон. Докато говореше, Пенелъпи хвърляше изпълнени с мълнии погледи към сестрите си: „Защо не ме повикахте по-рано? — властно изискваха отговор очите й. — Защо не са предложени закуски? Къде е Фийлдинг с шерито?“

— Значи скъпата ви майка се наслаждава на лондонските удоволствия. Но когато се върне и след като ние пооправим къщата, дълбоко се надявам и вярвам, че ще ни гостува тук. За нас е много ценно мнението й за това, което сме постигнали досега.

Лорд Озбърн промърмори нещо, което би могло да се приеме като обявяване на намеренията на майка му по този въпрос.

— Тя е… тоест тя има… или поне аз смятам така…

— Великолепно! Толкова лесно се стига до Лондон от тук! — ликуващо говореше Пенелъпи. — Ние предвиждаме да правим много, много посещения в столицата, нали, моя любов?

В този момент се бе появил доктор Хардинг с чисти обувки и объркан израз, сякаш желаеше да се намира, където и да е, но не и тук. При вида на Сам лицето му светна.

— Разбира се, от Чичъстър посещение до Лондон бе направо немислимо, но сега нещата са съвсем други. Когато строителите най-накрая ни оставят на спокойствие, надяваме се да ни гостуват много съседи. Нищо прекалено официално отначало, нали разбирате, просто няколко млади хора, събрали се да играят карти и малко да потанцуват — това са развлечения, които доктор Хардинг толкова много обича. След това топла вечеря. После, с времето, когато наближи Великден и нашият добър Бертран е приготвил достатъчно количество пикантни провизии, може би бал…

Сам разговаряше сериозно с мистър Тикстаф, но думата бал се вряза в слуха му.

— Бал? — попита той с братска безцеремонност. — Милостиви небеса, Пенелъпи! Не хвърчиш ли твърде нависоко? Имаш ли достатъчно голяма зала за тази цел? Или достатъчно познати?

Пенелъпи му хвърли унищожителен поглед, но на Ема й се стори, че долови в очите на доктор Хардинг кратък проблясък на нещо, което приличаше на облекчение и солидарност.

— Разполагам с място, естествено. Двата странични салона са слети в един и би било безумно прахосничество да не се използват…

„Да, но кого ще покани? — помисли Ема. — Кои от бившите ни съседи биха проявили желание да пътуват толкова далече по кален път? Пък и повечето от тях са възрастни. И бедни. Балът не е забавлението, което да ги привлече.“

Тя забеляза, че Сам отклони очи към прозореца. Предният двор вече бе подреден, хаосът бе изчезнал. Проследявайки накъде гледа брат й, Ема установи, че една карета спира в двора.

— Милостиви Господи! Още гости, гледай ти! — извика ликуваща Пенелъпи. — Чудя се кои ли могат да бъдат?

Ема бе пронизана от спомена за едно друго утро, когато мисис Блейк пристигна на посещение с четирите си деца в стантънския пасторски дом. Същият ден, помисли си Ема, в който Пенелъпи се яви, за да съобщи, че се е омъжила. Колко много неща се бяха случили оттогава и все тъжни.

От тези неутешителни мисли я изтръгна гласът на Фийлдинг, който извести за пристигането на мистър Едуардс, мисис Едуардс и мис Едуардс.

Ема хвърли бърз поглед към притеснения Сам и веднага осъзна, че той предварително е знаел за плановете на семейство Едуардс и в съответствие с тях бе планирал собственото си посещение. Чудеше се дали и лорд Озбърн не бе сторил същото. Благодарение на професията си Сам научаваше новините от всеки дом и кътче в околията. Можеше да се очаква, че лорд Озбърн като официално признат кандидат на Мери Едуардс поддържа връзки с нея. Той никак не изглеждаше изненадан от появата й.

Мери Едуардс бе двайсет и една годишна, с година по-млада от Маргарет. С лишеното си от всякакъв цвят лице тя не бе хубавица, но имаше изключително приятни черти, бледосини очи и буйни, много меки руси коси, чиито къдрици упорито отказваха да запазят формата си и от тях постоянно се изплъзваха малки кичурчета. Притежаваше фини обноски, но бе твърде срамежлива и поглеждаше родителите си неспокойно, често с желание да я упътят какво да прави. „Много ми напомня за някого — помисли си Ема, която я бе виждала само веднъж преди това, на първия бал в Доркинг. — Но на кого?“