Ан Ейвъри - Снежната кралица

Тя се усмихна леко.

— Така и не успях да дам под наем първата къща, въпреки че тя ми създава големи проблеми. По-голямата част от земята е наета от един ранчеро, с изключение на голямата къща и имотът към нея, както и по-малката къща за пазача — когато мога да намеря такъв. Последният си тръгна преди повече от месец, а не мога да намеря никого, на когото да се доверя толкова, че да заменя предишния. Понякога успявам да я дам под наем, но повечето хора смятат, че къщата се намира твърде далеч от града. Жалко. Гледката оттам е прекрасна.

За миг тя замълча и се отдаде на спомените си.

Хети не беше сигурна дали госпожа Скогинс изобщо си разбираше, че не е сама в стаята.

Звукът от тичащата по стълбите Бети извади госпожа Скогинс от размисъла й. Момичето трябва да беше на три четвърти път нагоре, когато си спомни инструкциите на работодателката си, че не трябва да тича. Трополенето спря внезапно. Настъпи миг тишина, след което се чуха звуците от тихи, изпълнени с достойнство, стъпки по останалите стълби.

Госпожа Скогинс въздъхна и се усмихна уморено.

— Синът ми беше същият като Бети, страхувам се. Вечно тичаше нагоре-надолу по стълбите, колкото и да му говорехме, че не трябва да го прави. Едва в края…

Тя се спря, сякаш се почувства неудобно, че беше казала твърде много, но когато потокът на спомените й бъдеше отприщен, нищо не можеше да го спре.

— Той обичаше да играе на криеница. Беше му толкова забавно да ни гони из цялата къща, като малко дяволче, нали разбирате. Доставяше му невероятно удоволствие да ме кара да пищя по начин, който не подобава на една дама. Освен това обичаше да се пуска по парапета на стълбището. Първия път, когато го хванах да прави това, ме изплаши до смърт, но той само се изсмя и изтича нагоре, за да го направи отново.

Бледите й очи се спряха върху Хети.

— Разбирате ли, децата си мислят, че ще живеят вечно. Те не знаят — а и как могат да знаят? — колко крехък е животът.

Хети се сети за седемгодишния Майкъл, заровил лице в снега, плачещ от отчаяние, че майка му го напуска.

Поне в това отношение госпожа Скогинс грешеше. Децата знаеха колко крехък е животът. Те просто не можеха да направят нищо, за да променят това.

Само възрастните като Майкъл бяха толкова луди, че да си мислят, че могат да хванат Смъртта за брадата, сякаш имаха някакво право на глас за това как беше устроен светът.

Аптеката на Фиск й се стори топла и приветлива след дългото ходене от дома на господин Майзнер до къщата на госпожа Скогинс, а оттам и до аптеката. Звънецът над вратата издрънча весело, когато Хети влезе вътре.

— Добър ден — извика господин Фиск иззад мраморния си тезгях. — Не мислех, че ще се върнете толкова скоро.

— Доктор Райан иска да ме почерпи с шоколадова сода. — Хети се надяваше, че не лъже аптекаря. Според часовника й оставаха още две минути до три часа. Майкъл трябваше да се появи всеки миг.

— Така ли? — Господин Фиск сви устни и се намръщи. — Джинджифиловата лимонада ще бъде по-добра за вас. Успокоява стомаха и охлажда кръвта. Или пък обикновена лимонада, но тя не е толкова полезна за кръвта колкото джинджифиловата лимонада. Но сладолед… — Той поклати опечалено глава. — Не мога да кажа, че одобрявам сладоледа, въпреки че го продавам на онези, които го искат. Сметаната и захарта са трудносмилаеми. Блокират бъбреците, нали разбирате.

На Хети внезапно й се прииска да се разсмее.

— Страхувам се, че съм пристрастена към шоколадовата сода, господин Фиск, без значение колко опасна може да е тя.

— Е, само не казвайте, че не съм ви предупредил. — Въздишката му беше толкова дълбока, че сякаш идваше от пръстите на краката му. След кратък размисъл той се обърна към нея малко по-весело отпреди. — Разбира се, госпожа Фиск също обича да се взема по една сода със сладолед от време на време. Нейните бъбреци, изглежда, си работят съвсем нормално. Може би вие също не се поддавате на нездравословния ефект на сладоледа.

— Аз…! Надявам се да е така, господин Фиск.

Внезапно звънецът издрънча. Хети се обърна и за малко да подскочи от радост, когато видя Майкъл да влиза в аптеката, последван от едно момче на около шестнадесет години, което го гледаше с обожание.

— … четях книгата, която ми дадохте, доктор Райан — „Селският лекар“ и мисля, че е доста интересна, въпреки че наистина има странно заглавие и се чудех… — Внезапно момчето забеляза неодобрителния поглед на господин Фиск. Потокът от думи спря така внезапно, сякаш то си беше глътнало езика.