Ан Ейвъри - Снежната кралица

Внезапно слънчевият ден й се стори много мрачен.

За разочарование на Хети, господин Майзнер не показа по-голям интерес към хапчетата от пчелинок, отколкото показваше сега Майкъл.

— Никога не ги пипам — каза старецът и отказа да вземе бялата хартиена торбичка, която Хети му подаде. — Моята Ида някога се кълнеше в тях, но аз никога не съм ги харесвал. Уискито е по-добре за кашлицата, нали разбирате. — Той й намигна като малко момче, което споделя някаква изключително гадна тайна.

Малкото количество уиски, което Хети беше наляла в кафето му предишния ден, очевидно не му беше навредило изобщо. Воднистите му старчески очи заблестяваха, когато Майзнер имаше компания и слушател, на когото да разказва своите истории. Хети го слушаше, смееше се и й се искаше Майкъл да беше тук, за да се посмее с нея.

— Господин Майзнер — каза тя най-накрая. — Искам да ви помоля за една голяма услуга.

— Да? — Той се изправи, очевидно поласкан от това, че някой бе помислил, че все още става за нещо.

Хети извади няколко сгънати листа от чантата си.

— Това са рецепти, които с едно малко момче преписахме от готварската книга на една дама. Тя е била германка и ги е написала на немски и ние имаме нужда някой да ни ги преведе. Помислих си, че вие може би ще ни помогнете, ако не ви създаваме твърде голямо неудобство.

Господин Майзнер подпря лакти на облегалките на стола си и се наведе напред, за да изслуша внимателно разказа й за семейство Райнър и амбицията на Самюъл да приготви някои от ястията на баба си за своята майка.

— Не знам дали сме ги преписали вярно, нито дори какво точно имаме — каза Хети и му подаде листите. — Просто преписахме първите няколко страници колкото по-добре можахме. Мастилото е избеляло и думите се четат трудно, но аз си помислих… искам да кажа, надявах се това да бъде достатъчно за начало.

Фред Майзнер наклони назад главата си и се взря в хартията, но както и да ги обръщаше, ръцете му не бяха достатъчно дълги.

— Уф — каза раздразнено той най-накрая. — Трябва да си сложа очилата. Но нямам нищо против да ви ги преведа.

Хети подскочи радостно, въпреки че това не беше проява на достойнство.

— О, благодаря ви!

— Ще ми отнеме известно време, нали разбирате — предупреди я господин Майзнер. Той сгъна внимателно листите и ги постави на масата до стола си.

— Няма проблем. Ние — Самюъл и аз — оценяваме жеста ви!

Хети се надигна, за да си тръгне, когато господин Майзнер се отпусна в стола си. Тя го целуна за сбогуване и това му достави голяма радост и му обеща да се върне при първа възможност, като го предупреди да се държи добре, докато я няма. Последното накара стареца да се разсмее от удоволствие, но той отказа да й обещае подобно нещо.

— Човек просто не знае какво може да се случи — каза той и приглади с обич мустаците си.

Госпожа Скогинс също се зарадва, че Хети е дошла да я посети, въпреки че успя много по-ефикасно да прикрие ентусиазма си.

— Ха — каза тя, когато Хети й разказа колко много семейство Райнър бяха оценили подаръка от чаршафи и кърпи. — Няма да издържат дълго, когато бъдат изпрани с гореща вода в котел и изтъркани с камък, уверявам ви.

За миг Хети си представи как семейство Райнър се мъчат във вана с пране, когато осъзна, че госпожа Скогинс бе имала предвид кърпите, а не семейство Райнър.

— Предложих на Бети да ви придружи при следващото ви посещение. Тя е събрала някои неща, които могат да им бъдат полезни. А вие — добави тя строго, когато Хети се опита да я прекъсне — ще ми направите услуга, ако я вземете с вас. Аз просто не знам откъде това момиче взема толкова енергия. Ако ми се наложи да й напомня още веднъж, че една дама се качва по стълбите, като ходи…! Не знам какво бих казала при тези обстоятелства!

Тъй като възбудената Бети вече я бе посрещнала на вратата с цял списък на храните и домакинските вещи, които госпожа Скогинс й бе наредила да опакова за семейство Райнър, Хети имаше много добра представа кой каква услуга щеше да прави и на кого.

— На това семейство ще им бъде много трудно — каза намръщено госпожа Скогинс. — Когато ние дойдохме — мисля, че съм ви казвала, че синът и съпругът ми бяха болни от туберкулоза, нали?

Хети не смяташе, че Летиция видя кимването й, защото, докато говореше, тя гледаше към снимката, а не към Хети.

— Господин Скогинс поне имаше значителен личен доход, освен приходите от фирмата му. Ние купихме един парцел земя край града и започнахме да строим къща, но той се разболя толкова, че вече не можеше да кара, така че просто си купихме и тази къща.