Ан Ейвъри - Снежната кралица

Миг по-късно тя се озова в прегръдките му и беше единственото нещо, за което Майкъл можеше да мисли.

Хети се отдръпна първа, раздвоена между смеха и сълзите и бореща се да си поеме дъх.

— Олеле! — възкликна тя с разтреперан глас. След това го огледа и се разсмя.

— Какво? Да не би да се присмивате на начина, по който се целувам, госпожице Малоун?

— Не… на… ягодите. На… брадичката ти.

— Какво? — Внезапно той се сети. — Ти си виновна за това. Ти ме оцапа с тях. Ти се погрижи да ме изчистиш!

Хети послушно се надигна на пръсти и облиза петната от сладкото.

— Ах! — каза Майкъл след малко. — О…

Най-накрая Хети се отдръпна разтреперана и положи глава върху гърдите му. Майкъл изстена доволно.

— Когато се оженим, ще трябва да направиш много ягодово сладко, Хети — измърмори най-после той. — Много, ама наистина много.

— Не знам — отвърна доволно тя. — Още не сме опитвали сладкото от сливи, от къпини, от…

— Хети!

— Е, нали ти започна пръв!

Хети се измъкна от прегръдката му и Майкъл я пусна неохотно. Когато я прегръщаше и я целуваше, той едва сдържаше възбудата си. Скоро трябваше да се ожени за нея — много скоро, — защото в противен случай рискуваше да полудее от желание.

Тя се оттегли извън обсега на ръцете му и внимателно оправи престилката си, след което прибра няколкото измъкнали се от прическата й кичура коса. Когато най-сетне си върна приличния вид, Хети отново се обърна към годеника си.

— Жилетката ти е изкривена на една страна. — Тя посочи с пръст. — Вратовръзката ти също, а косата ти е разрошена.

— Ти си виновна — изръмжа Майкъл и се опита да оправи нещата.

На устните на Хети се появи палава усмивка.

— Аз се погрижих за сладкото на брадичката ти. Ти ще трябва да се справиш сам с останалото.

— Ах, ти…

Майкъл скочи към нея, но тя беше по-бърза и само за миг се озова от другата страна на масата и дръпна един стол, за да блокира пътя му.

Майкъл сграбчи стола, но Хети се оттегли зад ъгъла на масата, преди той да успее да я хване.

— Може би да те нахраня не беше чак толкова добра идея.

— Това ще те научи да не се месиш в работите ми.

— Ами пациентите ти?

Майкъл се спря със стон. Беше почти пладне, а той не се беше замислил нито веднъж за пациентите, които го очакваха.

— Има няколко посещения, които просто съм длъжен да направя, Хети. Съжалявам.

— Разбира се — отвърна тя, но на Майкъл му се стори, че за миг по лицето й премина тъмна сянка.

— Мисля, че мога да уредя някой да поеме част от останалите — добави набързо той. — Трябва да се обадя на няколко души…

Майкъл знаеше, че не трябва да дава такива обещания. Той не можеше да предвиди кога щяха да го повикат по спешност. Никой лекар не беше в състояние да предвиди това. Но той беше длъжен поне да опита.

— Ще свърша до три часа, Хети. Кълна се. След това можем… — Какво можеше да й предложи, с което да компенсира това, че през последните два дни я бе пренебрегвал и се бе държал зле с нея? Той дори не беше уверен какви развлечения има в града. Работата не му беше оставяла много време за безцелни разходки, свободни вечери или за всички останали неща, с които повечето хора си запълваха времето.

Какво щеше да се хареса на Хети? Тя обичаше цветята, но декември не беше най-подходящият за бране на цветя месец. Веднъж двамата бяха ходили на цирк и тя се беше влюбила в слоновете, тигрите и дамите акробатки, но в града нямаше цирк. Тя обичаше дългите разходки, лимонадата, шоколада и…

— Знам! — възкликна облекчено Майкъл. — Можем да се срещнем в аптеката на Фиск за една шоколадова, сода. Какво мислиш за това? А след това можем да отидем да си вземем разрешението за брак. Заедно.

За първи път той, изглежда, беше казал каквото трябваше. Лицето на Хети се озари като дете на Четвърти юли.

— О, да!

— И нямаш нищо против да почакаш?

Тя се поколеба, след това поклати глава и отново прие сериозно изражение.

— Пациентите ти имат нужда от теб, Майкъл. Разбирам това. Само че…

— Само че? — подкани я той, когато мълчанието й стана твърде дълго.

Погледът на Хети се втренчи в неговия над масата.

— Само че аз също имам нужда от теб, Майкъл Райан — каза тихо тя. — Никога не забравяй това.

Преди той да успее да й отговори, тя скръсти ръце и изправи рамене.

— Трябва да се погрижиш за пациентите си, а аз трябва да измия съдовете — каза тя. — Има ли нещо, което мога да направя за теб, преди да излезеш?

Майкъл се поколеба. Не му се искаше да я въвлича в трудния си живот, но тя сама беше предложила помощта си. Нещо просто тогава; достатъчно, за да послужи за извинение, че я беше пренебрегнал, но не твърде голямо. Нещо разумно.