Ан Ейвъри - Снежната кралица

Тя беше права. Разбира се, че беше права.

— Хети, ти не разбираш — възрази Майкъл и се намръщи на буркана с ягодите. — Аз съм лекар. Когато си лекар, не можеш да работиш в удобно работно време.

— И това ти дава правото да бъдеш груб?

Майкъл се намръщи и се насили да я погледне в очите.

— Аз… вчера имах много труден ден, Хети. Просто… просто бях твърде уморен, за да говоря с теб. Съжалявам.

Тя стисна устни. Изражението й може би щеше да бъде по-зловещо, ако в ъгълчето на устата й не се виждаше малко ягодово сладко.

— А какво ще кажеш за вчера по обяд?

— По обяд? — Ягодовото сладко му пречеше да се концентрира. Въображението му непрестанно му подсказваше по какъв начин да го махне от устата й.

— В центъра на града, когато си поиска пакетчето, без дори да ми кажеш „добър ден, Хети“, да ми благодариш или да ми дадеш някакво обяснение.

Когато беше раздразнена, Хети представляваше гледка, която бе в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Очите й блестяха като перли на слънчева светлина, а по извивката на бузите й се появяваше лека розовина. А и това ягодово сладко на устните й…

— А преди това дори не ми остави бележка на вратата си, за да ми кажеш къде си отишъл или кога ще се върнеш. И нито една дума на извинение за това, че не се появи за закуска.

Споменаването на пропуснатата закуска върна всички причини за отсъствието му в съзнанието му и те погълнаха удоволствието, което Майкъл изпитваше от момента и от Хети. Познатият студ обхвана вътрешностите му въпреки топлия ден и горещината на печката зад него.

Той не можеше да каже на Хети за Джеймс Търнър. Не и тук. Не точно сега. Не можеше да й каже за безполезните лекарства, които беше поръчал за Джейкъб Търнър, за седемнадесетгодишното туберкулозно момиче, за петгодишното момче с ампутирания крак, за…

Не можеше да каже на Хети за нито един от тях.

А и Майкъл не искаше да й казва. Хети беше едно нещо, а работата му — съвсем друго и през изминалите две години той бе живял само с яркия, блестящ спомен, който бе единственият му приятел, докато Майкъл се бе изправял срещу неумолимата реалност. По някакъв необясним за него начин двете неща се бяха отделили, след като бе напуснал Бостън. Все още не виждаше причина да не ги държи разделени. Майкъл искаше Хети да бъде защитена, да не бъде докосната от суровостта, с която толкова често му се налагаше да се бори. Тя заслужаваше това, особено след дългите месеци, които бе прекарала в грижи за умиращата си майка.

Сърцето на Майкъл се сви. Неговата Хети бе изтърпяла толкова много и беше дошла толкова далеч, а той не бе успял да й предложи никаква подкрепа през всичките й изпитания. Е, това щеше да се промени, и то веднага. Той й го дължеше. Това и много повече.

— Съжалявам, Хети — каза той и сложи ръка върху нейната, която лежеше на старата покривка на масата. — Аз… предполагам, че все още не съм осъзнал факта, че ти наистина си тук, а не отдалечена на половин континент разстояние. Дотолкова съм свикнал да живея така, че не знам как да го правя по друг начин. Но това не означава, че нямам желание да се науча. Или пък да се променя. Честно.

Пръстите му неволно се пъхнаха в дланта й. Върховете им почувстваха топлината на ръката й и меката, деликатна повърхност на кожата й.

Пръстите й се свиха автоматично около неговите. Тя премигна, пое си дълбоко дъх и издиша бавно.

— О, Майкъл, аз също съжалявам. Не са изминали и три дни, откакто дойдох тук, а вече се оплаквам и се опитвам да се скарам с теб.

— Имаш пълното право да се оплакваш, но не можеш да се скараш с мен, ако аз не искам да се карам с теб, нали? — Той я стисна още по-силно. — О, Хети, аз се изложих ужасно с посрещането ти в Колорадо Спрингс, но ще се реванширам за това. Кълна се.

Ъгълчетата на устните й затрепериха странно, докато тя се опитваше да преглътне сълзите, които заплашваха да я издадат.

— Така ще бъде по-добре за теб, Майкъл Райан.

Тя подсмръкна и отново премигна.

— Предполагам, че си забравил за разрешението за брак, нали?

Майкъл се вцепени. Той наистина беше забравил за това. Съвсем беше забравил. Преди да успее да си признае, Хети продължи:

— Няма нищо. Знам, че имаш други неща, които са по-важни. Но ми се иска…

— Иска ти се…? — подкани я Майкъл, когато тя се спря.

— Иска ми се да ме оставиш да ти помогна, Майкъл. Мога да ти помогна. Можеш да ми се довериш. Аз…

Тя нямаше възможност да довърши изречението си. Той скочи от стола си и мина край масата за отрицателно време.