Ан Ейвъри - Снежната кралица

Още докато беше учил за лекар, го бяха предупредили за това.

— Ще имаш пациенти, които ще умират, момчето ми — бе казвал намръщено старият доктор Егертс. — Въпреки всичките ти усилия, те ще умират и единственото, което ще можеш да направиш, ще бъде да останеш с тях, докато не си отидат. Ще трябва да се научиш да приемаш това и да продължаваш да работиш.

Е, той беше продължил да работи, но не се беше научил да го приема. Всъщност, Майкъл не смяташе, че някога ще може да се научи на това.

Той сви устни отвратен от себе си. Джеймс Търнър беше мъртъв и единственото нещо, което той можеше да направи, бе да мисли, че се е провалил. Въпреки това обаче имаше нещо, което можеше да направи.

Отърси се от умората и влезе в малката спалня, която беше превърнал в лаборатория след смъртта на доктор Каткарт. Стаята беше тъмна и непроветрявана, но в мига, в който прекрачи прага й, Майкъл бе обзет от спокойствие.

Той дръпна евтините муселинови завеси, които закриваха прозорците, и се настани пред работната маса, на която се намираха микроскопът му, сандъчетата с лабораторни стъкла, които беше направил през изминалата година и половина и дебелите камари тетрадки, в които записваше напредъка на експериментите си, идеите си и историите на заболяванията на туберкулозните си пациенти.

Бяха изминали повече от двадесет години от деня, в който майка му беше починала от туберкулоза — „бялата чума“, която измъчваше човечеството му в продължение на векове. За това време медицинската наука беше определила причината за появата й и начина на предаването й, но не беше по-близо до откриването на лекарство за нея, отколкото бе била по времето, когато майка му се беше присъединила към хилядите отчаяни страдалци, които чакаха да се случи някакво чудо. Някои бяха открили своето чудо, докато други, като майка му, не бяха успели. Никой не знаеше защо.

Много хора се опитваха да намерят отговора. Полиците на Майкъл бяха пълни с хапчета, прахове и механични устройства, всичките безполезни, които бяха опитвани по едно или друго време. Той беше абониран за всички издавани медицински списания и справочници, които се занимаваха с проблемите на белодробните заболявания от всякакъв вид и по-специално с туберкулозата.

Лабораторията му беше груба, а усилията му — ограничени от малкото време, през което можеше да се отдели от непосредствените си лекарски задължения, но в тази малка стаичка, между своите стъкленици и справочници, Майкъл намираше утеха. Тук никой не страдаше, никой не умираше. Тук владееха логиката и духът на научното изследване и Майкъл с удоволствие се потапяше в проучванията си, радостен, че може да се измъкне от твърде земните неприятности, които го очакваха отвъд вратата на лабораторията му.

Той си пое дълбоко дъх, след което придърпа най-последната си тетрадка със записки, разгърна я и прегледа набързо бележките си, за да си припомни докъде беше стигнал. Той подпря единия си лакът на масата, положи глава върху дланта си и се зачете.

В седем и половина на следващата сутрин Хети влезе в дома на Майкъл с ключа, който беше откраднала предишната вечер. Майкъл бе твърде изморен и вглъбен в себе си, за да забележи, че беше оставил вратата отворена и ключа в ключалката. Когато си беше тръгнала, тя просто бе затворила вратата, заключила и прибрала ключа.

Хети направи три крачки в чакалнята и се спря, обзета от внезапна неувереност.

В къщата цареше абсолютна тишина, тежка и потискаща. Въздухът беше застоял, сякаш не беше проветрявано с дни, а не с часове, а някъде под застоялостта имаше лека горчивина, която Хети не можеше да определи точно.

За миг Хети си помисли да не повика Майкъл, но след това реши, че не трябва. Ако Майкъл вече беше излязъл, усилията й щяха да бъдат напразни. Ако беше тук, сигурно все още спеше, в противен случай нямаше как да не чуе шума от влизането й. А ако спеше, тя просто трябваше да го изчака да се събуди.

Но какво трябваше да прави дотогава?

Необходим й беше само един поглед в чакалнята, за да вземе решението си. Вратата към коридора беше затворена, но вратата към кабинета на Майкъл стоеше отворена, сякаш я канеше да влезе, а Хети вярваше, че всяка покана трябва да бъде приета.

Майкъл се събуди от миризмата на пържен бекон и аромата на кафе. Едното му око се отвори рязко. На другото му беше необходимо повече време. Трябваше му цяла минута, за да осъзнае какво става — той лежеше по корем на леглото си, заровил лице във възглавницата.