Ан Ейвъри - Снежната кралица

Той беше зает. Това беше всичко. Твърде зает с работата си, за да осъзнае колко уязвима се чувстваше тя сега, и твърде отдаден на пациентите си, за да си помисли да ги изостави дори за миг.

Всичко беше толкова просто. Абсолютно обяснимо, наистина.

Хети схруска една бисквитка толкова силно, сякаш тя се беше опитала да й отвърне. Бисквитката се пръсна и малки парченца от нея се посипаха по жакета и в скута на Хети.

— Ще ти бъда много благодарен, ако оставиш пакетите ми при Фиск, където им е мястото.

Не думите, а гласът накараха Хети да се обърне рязко.

— Майкъл! Къде…?

— Наистина, Хети. Имам твърде много работа, за да си губя времето да обикалям града в търсене на нещо толкова важно колкото е това лекарство.

Изненадана от ледения му глас, Хети едва успя да си поеме дъх. Тя присви очи към него, но слънцето се намираше точно зад него и той приличаше на зловещ силует с широки рамене, облян в ослепителна светлина.

Това й се стори нереално. Този студен и ядосан мъж не беше мъжът, когото тя познаваше.

— Майкъл? — попита тя с недоверие.

— Че кой друг може да те гони из целия град, опитвайки се да си вземе пакетчето с лекарството? — В думите му имаше язвителност, от която Хети потръпна. Той протегна ръка с дланта нагоре.

Хети скочи ядосана на крака. Тя се опита да направи една крачка към него, но заби коляното си в ръба на пейката от ковано желязо, която ги разделяше.

Тя изстена от болка и се дръпна назад, като се опитваше да спре сълзите, предизвикани от острата болка в коляното й. Болката превърна раздразнението й в гняв.

— И просто си искаш пакетчето, така ли? Без извинение? Без обяснение? Без благодарности?

Той се намръщи. Тя никога не беше виждала такова мрачно и зловещо изражение на лицето му.

— Не мога да чакам повече, Хети. В пакета има едни хапчета, които ми трябват и които са последните от запасите на господин Фиск, преди той да получи нова стока. Нямам време да тичам от една аптека до друга, за да проверя дали някой друг не разполага с това лекарство. — Той отново протегна ръка като крал, който си иска дължимото.

Въпреки топлината Хети потръпна. Това не беше онзи Майкъл, когото тя познаваше. Това беше невъзможно.

Той имаше спешен случай. Това беше единственото обяснение. Разбира се! Колко глупаво от нейна страна, че не беше се сетила за това веднага!

Тя вдигна чантата си и започна да рови из нея, търсейки малкото пакетче, което бе взела от господин Фиск.

Майкъл го пое от ръката й, благодари й отсечено, обърна се и тръгна обратно.

— Майкъл! Чакай! — Очевидното отчаяние в гласа й не се харесваше на Хети, но умолителните й думи излязоха сами от устата й, когато той се обърна с лице към нея. — Кога ще се освободиш? Къде ще се срещнем? Ще те видя ли…?

— Не знам, Хети — каза той. Думите му бяха като ледени висулки — остри и студени. — Има неща, които трябва да… — Той спря и си пое дълбоко и измъчено дъх. — Не знам — повтори той най-накрая. След това се обърна и си тръгна с мрачната, изправена походка на палач, тръгнал към бесилката.

Онемяла от изненада, Хети го гледаше, докато той не изчезна в морето от хора. Тя остана неподвижно още малко, втренчена в мястото, на което беше изчезнал Майкъл, притиснала чантата си, сякаш тя щеше да я защити от безпокойството, което я обземаше.

Всички емоции, с които се беше опитвала да се пребори през последните няколко часа, се върнаха с пълна сила — гняв, несигурност, съмнение — по-силни и по-натрапчиви от всякога.

Тя заби нервно пръсти в плата на чантата си, започна да усуква и дърпа сложните възли и да се опитва да се хване за нещата, които бяха събрани от вътрешната страна на хастара от тафта, въпреки че те неизменно се изплъзваха от пръстите й.

Също като Майкъл.

Хети тръшна чантата върху седалката на пейката. За миг тя остана да стои, гледайки гневно чантата си; след това се завъртя и седна на пейката, приведе рамене, кръстоса ръце под гърдите си и се втренчи гневно в храстите от другата страна на тротоара.

За кого се мислеше доктор Майкъл Райан? Тя беше прекосила половин континент, за да стигне дотук! Беше изоставила всичко и всички, които беше познавала само за да бъде с него. И за какво? За да бъде избягвана, пренебрегвана, обиждана и да се държат с нея, сякаш беше някакво лошо, полуумно дете?

Тя реши, че ще наеме двуколка и кон от най-близката конюшня, за да вземе кашона с чаршафи от госпожа Скогинс и да го занесе до малкия лагер на семейство Райнър край реката. Вероятно можеше да свърши една дузина неща за тях. За разлика от някои нейни познати, семейство Райнър дори може би щяха да оценят усилията й да им помогне.