Ан Ейвъри: Снежната кралица

Хети се усмихна.

— Знам това. Върви да се измиеш и гледай да не я събудиш.

Самюъл изчезна с очевидно облекчение.

Майкъл гледаше как момчето се отдалечава, но в съзнанието си виждаше тъмнокафявите кръгчета на хапчетата от пчелинок, разпилени в тревата.

Хети помогна на Майкъл да се погрижи за двата коня, като ги вкара в плевнята. Майкъл се беше оттеглил в ледено мълчание. Това я тревожеше, но Хети изпитваше твърде силна вина за пристъпа на Рут, за да се опитва да го вини. Той я беше предупредил, но тя беше отказала да се вслуша в думите му и фактът, че сега той казваше, че Рут ще се възстанови и се бе съгласил, че положението беше благоприятно за нея в дългосрочна перспектива, не намаляваха чувството на вина, което изпитваше Хети.

Тя се беше намесила, без да мисли за истинските рискове, и толкова решена да помогне, че бе отказала да се вслуша в съображенията на Майкъл.

Е, повече нямаше да повтори тази грешка.

Смъртта на Джордж Ланиън я бе разтърсила с трагедията на един живот, прекратен твърде рано, и едно семейство, оставено на произвола на съдбата в един жесток свят, но това беше различно… и много по-трудно за преодоляване. През последните няколко дни тя беше опознала семейство Райнър и ги беше обикнала. Сега техните страдания бяха и нейни.

Те бяха и по-страшни. Хети бе имала време да свикне с болестта на майка си. От друга страна, пристъпът на Рут беше внезапен и опустошителен.

Тя си напомни, че Майкъл също беше преминал през всичко това и все още го изживяваше. Първо като момче, а сега вече като мъж, който се бе посветил на това да помага на другите, а след това бе осъзнал, че е също толкова безпомощен, колкото и хората, на които се опитваше да помогне. Но през последните няколко дни тя си бе позволила арогантно да му говори за това, че трябва да прояви разбиране, и да погледне нещата откъм хубавата им страна, както и за всички онези дреболии, които сега й се струваха идиотщини, когато ги претеглеше спрямо тежкото бреме на реалността.

Хети гледаше как Майкъл си мие ръцете под помпата до вратата на плевнята. Той изглеждаше уморен и отдаден на тази проста задача, но в силното му тяло има нещо успокояващо. Въпреки съмненията, които той изпитваше, въпреки че всеки ден трябваше да се натоварва с бремето на чуждите болки и страдания и с отчаяните надежди, които беше поел, като бе станал лекар, неговата вяра в призванието му си оставаше все така непоклатима и силна, колкото преди толкова много години, когато бе можел само да мечтае за своето бъдеще… и за нейното.

Сълзите, с които Хети се бе опитвала да се пребори през изминалите два часа, изпълниха очите й. Гърдите й се стегнаха болезнено и тя стисна ръце в скута си. Приближи се до Майкъл, протегна ръка, но преди да беше направила и две крачки, откъм къщата се чу някакъв трясък, последван от писък, който разцепи студения въздух.

Майкъл подскочи и се напрегна да чуе нещо повече. Той погледна към Хети, обърна се и се затича към къщата.

Хети следваше Майкъл по петите, когато той нахълта през входната врата и се втурна в спалнята на Рут.

Самюъл лежеше на пода неподвижен като захвърлен и забравен чувал с брашно. Очите му бяха затворени, а кожата му беше побеляла от шока. На челото му се виждаше грозна драскотина, от която се процеждаше кръв, а едната му буза беше одрана от горе до долу.

Рут беше коленичила безпомощно на пода до него и хълцаше, скръстила ръце върху гърдите си, сякаш едновременно се страхуваше и не се страхуваше да докосне сина си.

Зад нея се виждаше високото бюро, което бе стояло под наклон върху пода; сега то лежеше върху едната си страна, с отворени чекмеджета, чието съдържание се беше разпиляло върху пода.

— Падна върху него — обясни Рут между хълцанията си. — Бюрото. Аз го отместих, но… О, господи! Самюъл! — тя зарови лице в ръцете си и крехкото й тяло се разтресе от страх и чувство за вина.

Майкъл веднага коленичи до момчето, докато Хети обви ръце около майка му, опитвайки се напразно да я успокои и да я отдръпне. Когато Майкъл побутна момчето, Самюъл се размърда; след малко очите му се отвориха бавно. Той изпъшка и се опита да се претърколи.

— Не мърдай — нареди му Майкъл.

— Не исках — прошепна Самюъл. — Честно.

— Сигурен съм, че е така, но недей да мърдаш.

Докато Самюъл лежеше и го гледаше, като се опитваше да сподави сълзите си, Майкъл провери очите му, след което прокара ръце по цялото му тяло, за да се увери, че няма нищо счупено или някакви вътрешни наранявания. Рут не сваляше очи от него.