Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Доктор Райан — каза с мъка тя, опитвайки се да се усмихне. — Хети не е трябвало… да ви безпокои. Аз… съм само малко изморена.

— Хети не ме е викала — каза остро Майкъл и остави чантата си до леглото. — Дойдох да видя как сте след преместването.

— Толкова е глупаво. Утре… ще бъда по-добре. Сега, когато съм тук — тя посочи стаята с брадичка, — знам… че ще се оправя.

Майкъл огледа стаята, която беше скромна, но безкрайно по-удобна от грубия заслон на открито.

— Ще трябва да го преместим… имам предвид бюрото — каза Рут, която бе проследила погледа му. — Наклонено е.

— Да, но за това може да се мисли по-късно — отвърна той и отново насочи вниманието си към нея.

Тя не възрази, когато той хвана китката й между пръстите си, а само затвори очи и се облегна назад върху възглавниците, изтощена от усилието, което й бе било необходимо за краткия разговор.

Краткият преглед показа на Майкъл всичко, което имаше нужда да знае. Рут Райнър страдаше от изтощение, претоварване и колкото и да не му се искаше да го признае, той не можеше да направи нищо за нея, освен онова, което Хети вече беше направила.

Няколко минути по-късно каза това на Хети.

— Но не си мисли, че се радвам от това преместване — и добави предупредително: — Не толкова скоро.

— Поне на Ана й няма нищо — каза Хети, която вече се беше поуспокоила. В гласа й не се долавяше предизвикателната нотка от предишната вечер. — А и не мислиш ли, че тази кухня е по-добра за нея, отколкото онази ужасна стара палатка?

Майкъл не отговори. Той изми ръцете си и отиде в ъгъла, за да види бебето. Ана спеше дълбоко и не усети нежното му докосване.

— Тя добре ли е? — попита тревожно Хети, докато го наблюдаваше. Беше наляла два чаши кафе и се беше настанила до масата. Ръката й стисна чашата с кафе, но не преди Майкъл да забележи, че тя трепери.

Той кимна неохотно.

— Добре е. Което означава, че трябва да се тревожим само за майка й, тъй като няма какво друго да направим за нея. — Признанието, че способностите му на лекар и познанията на науката, на която беше посветил живота си, са ограничени, го смазваше. Той се поколеба, след което добави: — Повярвай ми, Хети. Тя и преди се е потила нощем. Преместването я е изтощила много и това е всичко.

Без да обръща внимание на стола пред себе си, той вдигна чашата си с кафе и отпи внимателно от горещата течност, когато погледът му се спря върху шоколадовия кейк в далечния край на масата.

— Направихме го със Самюъл — обясни Хети. — Помислих си, че това ще се хареса на Рут, а и момчето искаше да направи нещо за майка си.

Майкъл кимна и отпи голяма глътка кафе. Течността изгори гърлото му и накара очите му да се насълзят, но той се обърна, за да не може Хети да види това.

Той знаеше. Той знаеше всичко за отчаяната нужда на момчето да направи нещо — каквото и да било, — което би могло да направи майка му щастлива и да й помогне да оздравее.

Той знаеше, но това не се беше оказало достатъчно, за да помогне на момчето. Самюъл беше захвърлил торбичката, но Майкъл не се съмняваше, че той с удоволствие беше помогнал на Хети да приготви шоколадовия кейк.

Майкъл се втренчи с невиждащ поглед в отсрещната стена.

Когато бе станал лекар, той бе получил отговори на някои въпроси и бе придобил някакви умения, но това не му беше помогнало да разбере.

Звуците от приближаваща се двуколка нарушиха тишината в кухнята. Хети скочи от стола си и излезе от кухнята, преди Майкъл да успее да остави чашата си върху масата.

— Намерих лед, госпожице Хети! — извика Самюъл, докато спираше коня до този на Майкъл. Той завърза юздите, след което скочи на земята и тръгна към задната част на двуколката, където Хети вече надничаше, за да види товара.

На пода на двуколката имаше ламаринена вана, покрита със сняг и напълнена до ръба с голям леден блок, покрит с влажни вестници. Хети и Майкъл хванаха ваната от двете страни и я внесоха в плевнята, докато момчето вървеше зад тях и бърбореше тревожно.

— Как е мама? По-добре ли е? Треската влоши ли се? Внимавах, наистина внимавах, но бързах колкото можех.

Когато пуснаха ваната на пода, Хети се обърна и коленичи пред Самюъл.

— Треската на майка ти поспадна малко и сега тя се опитва да поспи, но може би, ако не вдигаш шум, ще може да поседиш за малко в ъгъла на спалнята и да я наблюдаваш. Какво ще кажеш?

Майкъл отвори уста, за да възрази, но бързо я затвори.

Самюъл кимна.

— Да, ако може. Няма да вдигам никакъв шум. Честно.