Ан Ейвъри - Снежната кралица

Хети й отвърна с усмивка, тъй като гласът й беше твърде разтреперан, за да може да му се довери. Ако можеше Майкъл да бъде тук, за да види разликата, която правеше надеждата! Но него го нямаше и нямаше смисъл да си губи времето в чудене кога щеше да се появи — и дали изобщо щеше да се появи.

Робърт излезе, за да вземе жена си и докато я внасяше в къщата, Хети слезе от двуколката. Тя щеше да остане с Рут, Самюъл и бебето, докато Робърт се върнеше на поляната, за да прибере, и останалата част от покъщнината на семейството си. Тъй като той едва ли щеше да се прибере, преди да се беше стъмнило — и то ако извадеше късмет и снеговалежът не се засилеше. — Хети беше донесла необходимите неща, за да остане да пренощува в къщата.

Самюъл се появи точно когато тя свърши работата си, подскачайки около плевнята радостен като пуснато да си играе на воля кученце.

— Татко каза, че има кафе, ако искате — каза ухилен той. — Двамата със Зак ще се върнат заради снега и защото бащата на Зак казал, че може да помогне с преместването, но трябвало да се върне преди вечеря. Затова татко каза, че те се връщат веднага. Искате ли да дойдете?

Хети се усмихна и го погали по косата. Самюъл се разсмя и изписка в знак на възражение, след което се отдръпна.

— Разбира се, че ще дойда — каза тя и тръгна след него. — И когато баща ти тръгне, с теб ще сготвим нещо по онези рецепти от готварската книга на баба ти. Специално за майка ти. Какво ще кажеш?

— Сериозно ли? Преведени ли са?

— И още как. Дори донесох необходимите продукти за шоколадовия кейк — добави тя.

— Ура! — извика момчето и подскочи. — Отивам да кажа на мама! — И той изчезна тичешком, оставяйки Хети да върви сама към къщата.

Кухнята заемаше цялата източна част на къщата и представляваше голямо помещение, в което се намираше огромна печка на дърва, умивалник с ръчна помпа, маса с шест различни стола и голямо парче зелен линолеум, което покриваше средата на помещението. Въпреки размера си, масивната печка вече беше затоплена почти до червено.

Хети веднага свали ръкавиците и палтото си и отиде до печката, за да стопли ръцете си. Самюъл беше по-издръжлив от нея. Той се промъкна до студената стая на майка си в другия край на къщата, докато баща му се приготвяше за тръгване.

Ана се намираше на безопасно място в чекмеджето си върху походната маса в ъгъла зад печката, където течението от отворените врати не можеше да я достигне. Хети подуши въздуха и разбра, че пелените на бебето трябва да се сменят. Ана показваше също така, че ще й трябва и още мляко.

Без да обръща внимание на изкушаващия я кафеник върху печката, Хети сложи малко мляко да се затопли, след което придърпа два стола по-близо до печката. Простря на тях одеяла и дрехи да ги затопли. Когато Самюъл и баща му се появиха отново, тя беше измила Ана, беше я преоблякла и сега бебето спеше, след като си беше отпило от млякото.

— Тръгвам, госпожице Хети — каза Робърт, докато навличаше палтото си. — Ще се оправите ли само със Самюъл?

— Да. — Тя му се усмихна окуражително.

Той се намръщи с неприкрита тревога.

— Мога да отида и по-късно да прибера багажа ни, но обещах на бащата на Зак, че ще го върна у тях…

— Не се притеснявайте. И без това Майкъл трябва да дойде скоро. Той знае, че се местите днес. — Смели думи, но докато ги изричаше, Хети бе обзета от лека тревога. Те бяха предвидили всичко, освен бурята. Тя вече чуваше виенето на вятъра, което заглушаваше успокояващото пращене на огъня.

Отхвърли лошите мисли. Ако продължаваше да мисли за това, скоро щеше да заприлича на Майкъл и да започне да се притеснява за неща, които може би никога нямаше да се случат.

— Ще се оправим, наистина — каза тя. — А и Самюъл е с мен. Той може да вземе коня ми и да отиде да повика помощ, ако е необходимо.

— Така е. — Робърт се намръщи още повече и погледна сина си, който го наблюдаваше тревожно. Изражението му се смекчи и той прокара нежно пръст по бузата на момчето. — Това е нещо, за което трябва да бъдем благодарни, нали?

Самюъл се изправи гордо. Всичките му по-раншни съмнения относно вината на баща му в раждането на Ана и болестта на майка му, изглежда, бяха изчезнали с преместването, сякаш той ги беше оставил във високата трева на поляната край реката.

— Е, слушай какво ти казва госпожица Хети. Ще се върна колкото се може по-скоро. — Робърт погледна заскрежения прозорец и поклати глава. — Ако не беше Зак…

— Просто вървете и не се тревожете за нас — каза Хети.