Ан Ейвъри - Снежната кралица

Но не се беше получило точно така, защото Майкъл дори не се усмихваше, камо ли пък да се смее, а вместо да я вземе на ръце, седеше пред нея вцепенен като кашон и също толкова ентусиазиран.

Последните остатъци от ентусиазма на Хети я напуснаха и тя бе обзета от съмнение.

— Знам, че се опитваш да помогнеш, Хети — каза строго Майкъл. — Мислиш, че всичко това е само в техен интерес, но…

— Разбира се, че е в техен интерес, Майкъл! — възкликна тя от удивление. — Трябваше да видиш Рут.

Тя се смееше и очите й блестяха радостно!

— Но помисли ли си колко трудно ще бъде пътуването им? Ами Ана?

— Говорихме за това, Майкъл! Ти какво си мислеше? Че просто ще я захвърлим в каруцата заедно с козата ли?

— Не съм стигнал чак дотам в тревогите си!

— Господин Гребъл от конюшнята каза, че имал покрита двуколка, която возела много меко. Ще се движим бавно и ще увием Ана в одеяла, за да й бъде също толкова топло колкото и ако седи пред печката. Вече сме обмислили всички подробности.

Хети протегна ръка и я сложи върху ръката на Майкъл.

— Ще се получи, Майкъл. Наистина!

Допирът й накара Майкъл да скочи на крака толкова внезапно, че тя загуби равновесие. За миг той остана просто да я гледа ядосано, след което се обърна рязко и се отдалечи. На половината път през стаята се спря, прокара ръка през косата си като човек, който се бори със силно желание да употреби груба сила, обърна се и се върна пред Хети.

— Вчера Рут Райнър преживя първия си кръвоизлив. Това й дойде след едно трудно и преждевременно раждане. А сега ти искаш да я преместиш! Имаш ли представа какво предлагаш, Хети?

— Да, имам! — отвърна Хети. — Рут ми каза, че са в лагера от шест месеца, откакто са напуснали фермата, когато тя е била продадена. Не са могли да си намерят дом, тъй като никой не искал да им даде стая под наем, защото Рут била болна, а Робърт нямал постоянна работа.

Хети усещаше как губи самообладание, но продължи да настъпва и гласът й ставаше все по-висок и по-остър с всяка изречена дума.

— Имаш ли представа как се е чувствала тя? Имаш ли?

— Разбира се, че имам!

— Е, тогава им помогни да се преместят на някое по-добро място! Ако ти си там, ще можеш да се увериш, че всичко е наред, нали?

Майкъл отвори уста, но веднага я затвори и внимателно седна обратно на стола си.

— Не, не мога — отвърна мрачно той. — Няма абсолютно нищо, което мога да направя, за да ги защитя.

Признанието му прогони гнева на Хети мигновено.

— О! — каза тя и се втренчи в него, като се чудеше какво да каже.

— Виж, Хети — каза Майкъл, — аз знам, че на тях им е необходимо по-добро място, но сега не е подходящ момент да ги местим. Защо не могат да почакат още няколко седмици?

— Госпожа Скогинс не може да остави имота си без надзор толкова дълго, а и има друг кандидат за работата, ако Робърт не я иска. — Тя бе обзета от внезапна тревога и се наведе напред. — Наистина ли е толкова зле да се опитваме да ги преместим, Майкъл? Наистина ли?

Той се втренчи ядосано в нея и започна да прокарва пръсти през косата си, докато тя заприлича на див храст, чиито клони стърчат на всички страни. След това въздъхна тежко и каза:

— По дяволите, Хети, не знам. Няма да е добре за тях. И двете са твърде слаби, а Ана… Но аз също не харесвам сегашния им лагер и ако това е единствената възможност да ги приберем в истинска къща, преди зимата да настъпи… — Той поклати ядосано глава. — Просто не знам. Иска ми се да не се местят, но не мога да им кажа какво да правят. Те не ме послушаха, когато им казах, че не трябва да се опитват да имат второ дете, и виж какво им донесе това.

Внезапно Хети се усмихна с облекчение. Майкъл се държеше така, защото наистина беше загрижен за семейство Райнър, но не казваше, че те не трябва да се местят.

— Всичко ще бъде наред, Майкъл. Ще видиш — увери го тя.

— Хети, в скоро време ти ще откриеш, че нещата невинаги се подреждат по най-добрия начин.

Ъгълчето на устата й потрепна.

— Струва ми се, че и друг път сме разговаряли за това.

Той се втренчи ядосано в нея.

Хети скръсти ръце в скута си и му се усмихна невинно в отговор.

Майкъл отказа да захапе примамката. Той отмести поглед с изражението на човек, който едва се сдържа да не избухне.

Хети го наблюдаваше мълчаливо и чакаше. Някога тя би се опитала да го подкачи, за да му върне доброто настроение, но не и сега. Тя се беше опитала да го подразни тази сутрин и не беше постигнала нищо, освен да го ядоса още повече и да го изпълни с още по-голяма решителност да направи онова, което беше намислил.