Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Хмм — каза госпожа Фиск с уста, пълна със сандвич. Тя преглътна и махна една трохичка от долната си устна. — В такъв случай всичко, за което би трябвало да се тревожиш, е да намериш пазач за другата къща. Знам, че имаш предвид Томас Дърнам, но той никога не е успял да се задържи на една работа за повече от един-два месеца. Този път трябва да си намериш порядъчен семеен мъж, а не пияница като последния или…

— Семеен мъж! — Хети подскочи на стола си, след което се изчерви, когато двете й приятелки се обърнаха и я погледнаха изненадано.

Тя остави внимателно чашата си с чай върху масата, като се опитваше да овладее нарастващото си вълнение.

— И става въпрос за къща, нали така? Кажете ми, госпожо Скогинс, плащате ли на пазача си? Имотът ви далеч ли е от града? Бихте ли…?

Тя спря внезапно и отчаяно се опита да подреди мислите си. Приятелките й се бяха втренчили в нея, сякаш тя внезапно си беше изгубила ума. Хети отвърна на погледите им. След това започна да се усмихва.

— Току-що ми дойде една прекрасна идея — каза тя.

Майкъл бе прочел документа поне сто пъти този следобед, но отново го извади и го сложи върху бюрото в кабинета си. Тежката хартия с кремав цвят изглеждаше внушително на фона на дъбовия плот.

Неговото разрешение за брак. Неговото и на Хети.

Ако беше суеверен, той щеше да му припише магически свойства. Този следобед всичките му пациенти се бяха чувствали по-добре, отколкото Майкъл беше очаквал. Момчето, което беше прегазено от каруца, беше недоволствало от обяда си, а не от състоянието на крака си. Слугинята, която бе изпитала първия си кръвоизлив, се усмихваше, все още зачервена от вълнение от посещението на млад мъж, за когото беше смятала, че я е забравил. Дори в своето щастие Майкъл бе почувствал леко съжаление, че усмивките от любимия й нямаха по-голяма власт да помогнат на момичето, отколкото неговите хапчета и отвари.

Единствено господин Майзнер се бе оказал труден, изморен от това, че бе прекарал твърде много часове да превежда някакви абсурдни рецепти за Самюъл — по молба на Хети. Старецът се бе присмял на тревогите на Майкъл и му бе предал преводите, за да ги даде на годеницата си. Той бе казал, че е извършил работата с удоволствие, че това го накарало да се почувства полезен и че следващия път, когато Хети дойдела да го посети, трябвало да доведе със себе си и момчето. Той бе ръгнал Майкъл в ребрата, бе го подкачил за нещо, но смехът му се бе превърнал в пристъп на кашлица, която бе отминала едва след няколко минути.

Когато Майкъл му се бе скарал, старецът бе отвърнал, че неговият лекар се превръща в по-голям досадник от домашната му прислужница и че трябва да си тръгне и да го остави на мира. И Майкъл си бе тръгнал, като се бе опитал да не се сърди твърде много на Хети за това, че се беше намесила в работата му. Успокояващото шумолене на разрешението за брак в джоба му беше помогнало да забрави за това.

Когато завърши посещенията на пациентите си, Майкъл се отби в дома на госпожа Скогинс, но Хети беше излязла. Бети бе твърде заета, за да си спомни дали тя щеше да се върне и кога, а госпожа Скогинс бе имала посетител, така че Майкъл не бе посмял да се натрапи. Вместо това той се беше прибрал у дома си, с надеждата, че може би Хети ще го чака там.

В дома му обаче го очакваше разочарование. Тя не беше ходила там. Без нейното присъствие къщата му се стори по-малка, по-празна и по-мрачна.

Те трябваше да се оженят скоро. Той нямаше да може да изтърпи още една нощ като предишната — да лежи, без да може да заспи, обзет от непреодолимо желание, знаейки, че Хети е толкова близо… и че ще се намрази за цял живот, ако се предаде.

За да й устои тази сутрин, му бе била необходима цялата му воля. Във въображението си той виждаше ъгъла, под който тя беше наклонила главата си, докато бе стояла на вратата на спалнята.

Тя бе искала той да страда от въздържанието си. Е, той наистина бе страдал и това не му беше харесало. Майкъл не възнамеряваше това страдание да продължава още дълго.

Натисна разрешителното към бюрото и внимателно прокара ръка върху острите ръбове на хартията. Дълго време остана загледан в документа, след което го отмести внимателно встрани и се изправи.

Не знаеше кога ще се появи Хети. Междувременно трябваше да се погрижи да свърши работата, която го чакаше. Работата му никога нямаше да свърши и дори разрешението за брак не можеше да промени това.

Хети намери Майкъл там, където бе очаквала — в лабораторията. Този път той се беше навел над някаква сложна плетеница от стъкленици, тръбички и маркучи и се беше вглъбил толкова в онова, което вършеше, че дори не я чу, когато тя влезе в стаята. Очевидно той не беше доволен от резултатите, тъй като Хети го чу да си мърмори нещо и го видя да се мръщи от раздразнение, че някаква връзка не искаше да се свърже.