Ан Ейвъри: Снежната кралица

Само да можеше да намира подходящите думи със същата лекота, с която това се удаваше на Хети! Но не можеше и вероятно никога нямаше да може. Хети обаче не можеше да каже на Самюъл онова, което момчето искаше да узнае.

Самюъл застана пред Майкъл и се вгледа нервно в него.

Пръстите на Майкъл се забиха в бедрото му. Той ги накара да се отпуснат и зачака. По-добре щеше да бъде да остави момчето да започне разговора, отколкото да рискува да обърка всичко още в самото начало.

— Мама ще се оправи ли? — попита най-накрая Самюъл.

— Да, ще се оправи. Известно време ще се чувства изморена и отпаднала, но ще се оправи.

Самюъл отвори уста, за да каже нещо, но веднага я затвори и се приближи още малко към Майкъл. Той прокара пръсти по ръба на старата маса, докато събираше кураж да зададе следващия си въпрос.

— Мама едва не умря, нали? — Той не гледаше Майкъл в очите, докато говореше.

— Да — отвърна Майкъл. — Но това не стана. Той протегна ръка и нежно придърпа момчето в скута си. За миг Самюъл се вцепени. След това подсмръкна и зарови глава в рамото на Майкъл.

Майкъл го притисна по-близо до себе си. Топлото тяло на момчето беше котва, за която той можеше да се вкопчи, а точно сега това му беше необходимо.

— Майка ти не умря, Самюъл, защото ти беше тук, за да й помогнеш. Знаеш ли колко важно беше това? Ако теб те нямаше тук, за да помагаш, като раздробяваш леда и доиш козата… Е, ние не трябва да мислим за това, защото ти беше тук и майка ти ще се оправи. Чуваш ли ме, Самюъл? Майка ти ще се оправи.

— Ако не бях съборил онова бюро…

— Ти не си съборил бюрото! Чуваш ли ме? Ти не си го съборил, то само е паднало. Ясно ли ти е? То само е паднало!

Докато говореше, Майкъл внезапно осъзна значението на думите си. Самюъл не беше виновен. Това просто се беше случило и толкова. Също както понякога се случваше пациентите му да умират въпреки всичките му усилия да ги спаси. За това нямаше причина и никой не беше отговорен. То просто се случваше.

Сега, когато го бе разбрал, всичко му се струваше толкова просто. Хети беше права. За нещата не трябваше да има причина, те просто… се случваха. А когато се случеха, единственото нещо, което човек можеше да направи, беше да продължи да живее, вместо да се бори с онова, което не можеше да бъде променено, без значение колко усилия можеше да положи, за да го промени.

— Но… — започна да възразява Самюъл.

— Понякога… — Майкъл млъкна и се опита да се пребори с внезапното си желание да се разплаче. Той беше възрастен човек. Лекар. От него се очакваше да дава утеха на пациентите си, а не да плаче с тях.

— Понякога в живота се случват неща, които ние не искаме да се случат — продължи той. — Ужасни или тъжни неща. Неща, които не ни харесват. Но това, че те са се случили, не означава, че ние сме виновни.

Въпреки всичките му усилия да се овладее, сълзите потекоха по бузите му, но внезапно Майкъл осъзна, че това няма никакво значение за него.

— Толкова ме беше страх — прошепна момчето. — Страхувах се, че тя може да умре и да ме остави, защото… защото не можах да преместя бюрото и… — Той не завърши изречението си и се разплака.

Майкъл усети как малките ръце на момчето обвиват по-силно врата му и в този момент, за първи път от много време, той се почувства абсолютно уверен, че знае подходящите думи, които трябва да каже.

— Няма нищо лошо в това, че плачеш, Самюъл — каза той и притисна бузата си към рошавата коса на момчето, без да забелязва сълзите, които се стичаха по собственото му лице. — Няма защо да се срамуваш от сълзите си, защото всичко ще се оправи. Ще видиш.

Робърт Райнър се върна малко преди полунощ, почти два часа след като снегът бе спрял да вали.

Хети беше в стаята на Рут. По нейно настояване, те бдяха над заспалата жена на смени, след което отиваха да се стоплят в кухнята. Майкъл бе поискал да спори с нея, защото бе имал желание да поговорят за онова, което той бе успял да научи през изминалите няколко часа, но тя внимателно го бе отбягвала. В крайна сметка, на него не му беше останал друг избор, освен да се съгласи с нея.

Майкъл беше в кухнята със Самюъл. Хети беше сложила дюшека на момчето на пода в кухнята, но въпреки изтощението си Самюъл отказваше да си легне преди завръщането на баща си.

Самюъл пръв чу баща си. Без да се колебае, той скочи на крака и се опита да излезе, за да го посрещне.

Майкъл го сграбчи, преди момчето да успее да излезе от задната врата на кухнята.

— Ще отида да помогна на баща ти. Ти кажи на Хети, че той се е върнал, става ли? Мисля, че ще бъде по-добре аз да му кажа за майка ти.