Гюстав Емар - Отмъщение

— Добре! Тук, утре по обяд.

— Дадено! На обяд ще ви чакам тук.

— И ще ми съобщите как се чувства този нещастник. Непознатият изсвири някак особено.

След две-три минути се чу конски тропот, шубраците се раздвижиха и почти веднага на поляната се появи великолепен кон, който започна да трие изящната си и умна глава о рамото на Изгнаника.

— Сега ми предайте ранения — каза той на Андре. Андре се подчини. Изгнаника скочи на седлото си и намести капитана пред себе си.

— Готово! — каза той.

— Утре на обяд! — напомни му маркизата.

— Ще дойда.

— Сбогом!

След това тримата конници се отдалечиха от поляната и звукът от копитата на конете им скоро замря в далечината.

Щом се увери, че е сам, Изгнаника смени изражението на лицето си. Надвеси се над ранения.

„Бедният! — прошепна той. — Дойдох тъкмо навреме за него. Още няколко минути и би загинал. Навремето ми оказа услуга. Ще се погрижа за него!“ И пришпори коня.

Мислите му продължиха своя ход:

„Кои са тези жени? Макар и преоблечени, веднага познах, че са важни дами. Тук има някаква тайна. Но аз ще я открия!“ Движеше се по брега на Охайо.

— Това злато — прошепна си Изгнаника на глас — ме гори. Да се освободим от него!

И той, който пред маркизата и нейната приятелка така добре бе изиграл ролята на користолюбив човек, извади от джоба кесията и я захвърли в реката.

След минута този странен бандит свърна по тясна пътечка, която се виеше като змия между дърветата, и потъна в гората.

Едва изчезна, отнасяйки своя товар, и на поляната се появиха две лица: граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини.

Бяха тръгнали от форта Дюкен и през всичкото време вървяха по брега на реката. И благодарение на това не срещнаха нито преоблечените жени, съпровождани от слугата, нито Изгнаника и не можаха да узнаят каква съдба бе постигнала ранения капитан.

Изгнаника, когото ще продължим да наричаме с това име до този ден, когато ни се удаде случай да разкрием тайната му, отнесе на коня си знатния испански хидалго дон Паламед и Карпио.

Като вървя около десет минути край гората, Изгнаника, вместо да вземе пътя за своята колиба, обърна вдясно и тръгна по едва забележима пътека. Не жалеше шпорите си и конят се носеше в галоп. Раненият, изглежда, не чувстваше друсането и не отваряше очи, лицето му бе все така бледо и неподвижно. Само нервните потрепвания, които от време на време преминаваха през цялото му тяло и го караха да подскача, доказваха, че животът все още се задържа в това тяло.

Изгнаникът доста често го поглеждаше с поглед, изпълнен с тъга, жал и иронии. При това си бърбореше под носа:

— Бедният! Каква е тази шпага, нанесла му такива жестоки удари? Ако успея да го спася, ще има право да се хвали, че е видял смъртта твърде близко. Ще го спася — добави той след минута, — трябва! Той ще ни служи, без сам да съзнава.

При това лицето му приемаше израз на непреклонна решимост, която навярно би накарала да се замислят френските дами, ако можеха да го видят.

След доста продължително яздене в гората, не по-малко от час, Изгнаника стигна до такова място, където горският храсталак бе гъст и оплетен с лиани, растения и трънаци и беше съвсем невъзможно да се движи напред човек с кон; дори и пешеходецът би продължил пътя си с цената на невероятни усилия.

Над това място, мрачно и тайнствено, което, както изглежда, можеше да служи за леговище на хищните животни, чиито следи се виждаха на всяка крачка, се издигаше гигантски magney. Това дърво изглеждаше великан в сравнение с останалите дървета и простирайки могъщите си клони по всички посоки, покриваше със своята сянка твърде голямо пространство.

Стъблото на този гигант бе около дванадесет метра широко на височината на земята.

Изгнаника се спря на няколко крачки от дървото гигант, хвърли около себе си подозрителен поглед и убедил се, че всичко е спокойно, с ръка до устата си даде сигнал два пъти, като подражаваше крясъка на водния ястреб.

Почти в тази минута в отговор се чу същият крясък, а след това дрезгав глас попита мързеливо:

— Вие ли сте, господарю?

— Да, аз съм — отговори Изгнаника.

— Много късно пристигнахте, господарю.

— Задържаха ме.

— Да — продължи гласът, — и освен това, сте прибрали някого по пътя, Жан-Пол.

— Това е полумъртъв ранен, когото не позволих да доубият окончателно — отговори този, когото от гъсталака бяха нарекли Жан-Пол. — Хей, стари язовецо, излизай по-скоро от леговището си, нужна ми е твоята помощ.