Гюстав Емар - Отмъщение

— Мъртвите не говорят! — каза маркизата, извръщайки се.

— Добре — студено отвърна младият човек.

След това се наведе и вдигна тялото на ръце. Двете дами разговаряха помежду си и, изглежда, ни най-малко не се занимаваха с това, което ставате.

Андре преметна тялото като чувал напреки на седлото на коня си. Капитанът направи леко движение и въздъхна. Андре се спря.

— Е? — запита го маркизата.

— Той идва в съзнание.

— Толкова по-зле! Побързайте!

Изведнъж шубраците се раздвижиха и се показа човек на не повече от десет крачки от пътниците.

На пояса на този човек със свирепо лице, в небрежно облекло бяха затъкнати чифт дълга револвери и ловджийски нож, а в ръката си държеше пушка.

При появяването му двете дами изразиха уплаха, а Андре бързо застана пред тях, за да ги защити.

Непознатият постави на земята приклада на пушката си и като отправи мрачен поглед към групата от двете дами и техния слуга, проговори подигравателно:

— Изглежда съм дошъл тъкмо навреме!

— Какво искате от нас? — запита Андре, мъчейки се да се покаже съвсем спокоен и не издаде своето вълнение и уплаха.

— Дявол да го вземе! Ако не се лъжа, тук може да се изкара някоя парица… Искам своята част — това е всичко!…

— Какво иска от него този глупак! — извика гневно маркизата.

— По-тихо, прекрасни млади човече — студено възрази непознатият, — не крещете, моля ви се. По-добре да си поговорим миролюбиво. Струва ми се, че това ще бъде много по-добре за всички ни… особено за вас!

— Не ви разбирам — високомерно възрази маркизата.

— Няма да ви бавя, млади господине. Ей сега ще ви обясня всичко… Впрочем дойдох тук именно за това.

— Преди всичко, кой сте вие? — каза маркизата, успяла да си възвърне цялото хладнокръвие и твърдост.

— Кой съм аз? За да ви обясня това, би трябвало много време. А и за вас не би представлявало интерес. В тази минута е достатъчно да знаете, че съм човек без упреци на съвестта, без страх и въобще, способен съм както за много лошо, така и за много добро.

— С една дума — прекъсна го маркизата, — човек, който може да извърши всичко срещу добро заплащане.

— Именно — отговори непознатият спокойно. — Вие отгатнахте.

— Прекрасно. Но всичко това не ни обяснява вашите намерения.

— Е, тогава значи не искате да ги разберете! Ако слухът ми не ме е излъгал, защото слушах целия ви разговор — каза натъртено той, — бих могъл, ако се разберем, да ви окажа някои услуги… при известни условия… Познавам всички пътеки в тази страна, особено тайните, за които нямат и понятие обикновените водачи. С пушката си свалям от петдесет крачки ягуар, като се целя право в окото му. Зная къде се намират удобни места и в тях мога да потуля различни непотребни неща, без да може някой да ги открие.

— Прекрасно! И това ли е всичко?

— Почти. Притежавам две прекрасни качества.

— Да видим какви са те.

— Верен съм и съм ням. Тъкмо тези две качества струват скъпо за този, който би пожелал да се възползва от тях.

— Това разбирам — смеейки се каза маркизата. — И така?

— И така, съдете сами — потребен ли съм ви или не.

— Може би.

Графинята и Андре слушаха отстрани този разговор. Двете дами шепнешком си поговориха няколко минути. След това маркизата каза, обръщайки се към непознатия:

— Можете ли да вземете върху себе си грижите за този ранен и да го излекувате?

— Нима вие действително искате той да оздравее?

— Как да разбирам този въпрос?

— До неотдавна имахте съвсем друго намерение спрямо него.

— Твърде е възможно; но сега имам това намерение.

— Добре, той ще оздравее.

— И вие ще мълчите?

— Ще мълча!

— Отлично! Вземете тази кесия.

И тя подаде тежка кесия на непознатия, който я пусна в широкия си джоб с видимо удоволствие.

„Прекрасно! — прошепна маркизата, като следеше внимателно неговите движения. — Той е користолюбив и благодарение на това ще бъде в ръцете ми!“ — Това ли е всичко? — запита непознатият.

— Не още.

— Какво ви е нужно още?

— Името ви.

— Нямам такова. Наричат ме Изгнаника.

— Изгнаник! Ще го запомня. Кога ще мога да ви видя, ако ми потрябвате?

— Когато пожелаете.

— Къде?

— Където искате.

— Хм! Не ми е съвсем понятно — проговори графиня Дьо Малевал.

— Не бих могъл да ви отговоря другояче.

— Вие живеете някъде… в гората?

— Твърде е възможно.

— И все пак?

— Навсякъде и никъде.

— Нима ще си играем на загадки?

— Ни най-малко. Кажете ми къде и кога желаете да ме видите и ще се намеря в уговорения час на указаното място.