Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Georges Dumézil, Mythes et Dieux des Germains (Митове и Богове на германските племена) (Париж:, 1939 г.), стр. 21 и ся.; Jupiter, Mars, Quirinus (Юпитер, Марс, Квирин) (Париж, 1941 г.), стр. 79 и сл.; виж: Ouranôs-Varuna (Париж, 1934 г.) и т.н.

G. Dumézil, Mitra-Varuna (Париж, 1940 г.), стр. 33; Jupiter, Mars, Quirinus, стр. 81 и сл.

Georges Dumézil, Flamen-Brahman (Париж, 1935 г.), стр. 34 и сл..; Mitra-Varuna, стр. 79 и сл.

Жреци, които провеждали Луперкалиите, празненства в древен Рим, организирани в чест на бог Фавън (Луперк), въведени според преданията още от Ромул. По време на Луперкалиите, празнувани в средата на м. февруари се принасяли жертви със специален ритуал, при който жреците, напръскани с кръвта на коза и на куче, а после измити с мляко, голи, само с преметната през рамо кожа на козел, обикаляли града и удряли с изрязани от закланите животни ремъци всеки срещнат. Ремъците се наричали фебруа, откъдето произлязло и наименованието на м. февруари. Луперкалиите се чествали до края на V в. — Б. пр.

От лат. celer, бърз: кавалерийски корпус, създаден от Ромул, за да му служи като гвардия и от който, по всяка вероятност, води началото си конният строй. — Б. пр.

Mitra–Varuna, стр. /2; виж: забележките на Жан Байе в Revue Historque des Religions CXXIV, 1941 г., стр. 194 и сл. Все според Плутарх, Римски въпроси 67, самото название „ликтори“ е производно от ligare (лат. връзвал) и Ж. Дюмезил не вижда причина, за да отхвърли връзката, която древните чувствали между lictor u ligare: lictor вероятно е образувано от корена на глагола ligere, което без да е установено със сигурност, би могло да има връзка с ligare, подобно на тази между dicere и dicare.

В древния Рим — жрец на някое от главните божества, най-вече на Юпитер (dialis) или на Марс. — Б. пр.

Централен басейн в атриума на римските къщи, където се стичали дъждовните води, проникващи през отвора на покрива. — Б. пр.

Авъл Гелий, Атически нощи, X, 15, прев. М. Миньон III, 607; J. Heckembach, De nèditate sacra sacrisqèe vinculis (R. V. V., IX, 3, Гисен, 1911 г.), стр. 69 и сл.; Dumézil, Flainen-Brahman, стр. 66 и сл.

След по-скоро разочароващата книга на Heckenbach, ще споменем Frazer, Taboo and the perils of the soul. стр. 296 it сл.; I. Scheftelowitz, Das Schlingen Netzmotiv im Glauben und Brauch der Völker (R. V. V., XII, 2, Гисен, 1912 г.); idem, Die altpersische Religion und das Judentum (Гисен, 1920 с), стр. 92 и сл., както и пояснителните бележки на Ж. Дюмезил към етнографските му и фолклорни проучвания в Ouranôs-Varuna, стр. 52, бележка 1. Относно римския пехит, магическите възли и наказателното право виж Анри Декюжис, Етапите на правото (2-ро издание, Париж:, 1946), том 1, стр. 157–178.

Адити — богиня от индийската митология, майка на Митра и на Варта. — Б. пр.

A. Bergaigne. La Religion védique d’après les Hymnes du Rig-Veda (Ведическата религия според химните от Риг-Веда), III (Париж, 1883 г.), стр. 114. 157 и сл.; H. Günter, Der arische Weltkönig und Heiland (Хале. 1923 г.), стр. 120 и сл.; G. Dumézil, Ouranos-Varuna, стр. 50. За същия атрибут е Брахманите, виж Silvain Levy. La Doctrine du Sacrifice dans les Brâhmanas (Париж:, 1898 г.), стр. 153 и сл.

Виж Walde-Pokorny, Vergleichendes Wörterbuch der indogermanischen Sprachen, I (1930 г.), стр. 263

Bergaigne, цит. произв., Ill, стр. 114; S. Lévy, цит. произв., стр. 153; Е. W. Hopkins, Epic Mythology (Страсбург, 1920 г.) стр. 116 и сл.

Lévy, стр. 158; Dumézil, Ouranôs-Varuna, стр. 51, бележка 1.

Hillebrand, Vedische Mythologie (Бреслау, 1902 г.), III, стр. 1 и сл.

S. Lévy, цит. произв., стр. 158 и сл.; J. J. Meyer, Trilogie altindischer Mächte und Feste der Vegetation (Цюрих-Лайпциг, 1937 г.), III, стр. 206 и сл., 260 и сл.

Raffaele Pettazzoni, Le Corps parsemé d’yeux (Тялото, осеяно с очи) в Zalmoxis, I, 1938 г., стр. 1 и сл.

Виж нашия Traité d’Histoire des Religions (Париж, Payot, 1949 г.), стр. 61 и сл.

Най-вече в The darker side of the Dawn (Smithsonian Miscellaneous Collections, том 94, NI, Вашингтон, 1935 г.) и Spiritual Authority and. Temporal Power in the Indian Theory of Government (American Oriental Society, Ню Хевън, 1942 г.).

Виж Coomaraswamy, Spiritual Authority, по-специално стр. 29 и сл.

Виж /Е. Benveniste/ L. Renou, Vrtra et Vrthragna (Париж, 1934 г.), стр. 140–141, който неоснователно твърди, че при повечето преходи „магията на Вритра съответства на тази на Индра u произтича от нея“. A priori, магията по-скоро е атрибут на змиевидните същества — а Вритра е точно такъв — отколкото на боговете-герои. По-нататък ще се върнем отново на темата за магията на Индра.

Виж анализа на мотива за Водите от Renou, цит. произв. стр 141 и сл.

Изкушаваме се даже да съзираме в този начин на наказание известно разширение, някакво задълбочаване от типа, така характерен за Варуна, в смисъл, че той подтиква виновния към „регресия във виртуалното, в неподвижността“, състояние, което е присъщо за самия него.