Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Боже! Трябва веднага да го разпитаме!

— Малко е късно, умнико. Адвокатът му го е измъкнал под гаранция — Гамбоа посочи надписа до името. — Освен това никак не бързам да го пипна.

— Защо?

— Искам известно време да го наблюдаваме. Да видим с кого се среща.

Този тип е само изпълнител. Трябва да разберем кой е мозъкът зад всичко това.

Нокс кимна.

— И Ромеро трябваше да му заложи клопка? — попита Гамбоа.

— Не. Искахме да устроим нещо такова, но Ромеро категорично отказа да участва. Страхуваше се.

— Може би това е в основата на всичко — каза Нокс. — Сейнт Джеймс е заподозрял, че Ромеро се кани да му изиграе мръсен номер и го е ликвидирал.

— Може би — кимна Рутледж, — само че не е имал основание да мисли, че работи за нас, защото не работеше. Нали се отказа? Освен това, защо ще убива адвоката? Само би си навлякъл неприятности.

— Точно така — съгласи се Гамбоа. — И защо му е било да убива Бъргър?

Не, тук играта е по-голяма, не става дума само за леке, което се е уплашило да не го натопят. — Той млъкна за миг и се обърна към Нокс.

— Чакай малко, колежанино! Барет не ти ли каза, че пред „Медтек“ е стрелял едър негър, комбина с Ромеро?

Нокс кимна.

— Тогава ще наблюдаваме кучият син известно време. Да видим какво е намислил.

След като атмосферата се поуспокои, Нокс попита:

— Сержант, възможно ли е момчетата ви да следят известно време какво става по улиците? Може да ни помогнат да открием Сейнт Джеймс.

Рутледж кимна.

— Ще наредя. Що се отнася до Сейнт Джеймс, бърлогата му е в увеселителния парк в Хънтингтън.

— Знам го този парк — отвърна Нокс. — Благодаря. Всички сведения, които можете да ни дадете, ще ни бъдат от полза.

— Да — подхвърли Гамбоа на излизане, — ако им остане време между дозите кокаин.

— Ще направим всичко за теб, Гамбоа — извика Рутледж в отговор. — Ако чуя нещо, ще ти се обадя в антисептичната яма.

Стаята се разтресе от смях. Нокс хвана шефа си за ръкава и го избута през вратата, преди да успее да отговори.

След Сан Франциско късметът изневери на Макдъф. Прекара два дни в Лас Вегас, от казино в казино, но не попадна на нищо. Не се бе прибирал у дома повече от седмица и вече се канеше да си тръгва. Първо, обаче, искаше да се нахрани като човек и да се наспи, а нямаше пари нито за едното, нито за другото.

Подкара наетата кола към казино „Дезърт Сандс“. То бе едно от по-старите заведения и неоновата му реклама не блестеше така ярко, както на „Фламинго“ или „Съркъс-съркъс“. Келнерките не бяха така млади и изкусителни, както в „Рио“, тапицерията на мебелите бе протрита. Тук не идваха арабски величия, за да играят бакара. Всъщност, в казиното никой не играеше бакара — по-голямата площ беше заета от автомати, работещи с по четвърт долар, пред които с часове висяха възрастни дами със синкави коси, докато шофьорите им се чудеха какво да правят отвън на паркинга.

Мак бе срещнал жена си Труди в „Сизърс Палас“. Една вечер бяха дошли тук с колеги и нарушавайки всички възможни закони, пръскаха пари, като че ли бяха търговци на наркотици. Когато погледите им се срещнаха, сякаш настъпи химическа реакция. След последното й представление, той я изчака пред казиното и отидоха заедно да пийнат нещо. Веднага след това я заведе в стаята си и на сутринта се събуди в прегръдките й.

Онова бяха добрите дни. Тогава имаше Труди и много пари. Когато не беше на работа, сядаше в розовия си кадилак и подкарваше към Вегас със сто и шейсет, като показваше служебната си карта на пътните патрули, ако го спряха, и отново политаше напред, към красивата руса танцьорка, която го очакваше, за да прекарат цялата нощ заедно.

Животът тогава бе хубав. Вървеше му и на игралните маси. В продължение на три години имаше чувството, че не стъпва по земята.

Сега всичко това му се струваше сън. Нямаше работа, нямаше я Труди, нямаше пари. Вече не можеше да си позволи да закуси дори в „Дезърт Сандс“. Единственото хубаво нещо на заведението беше шефът му Пит Търуилигър — бивш полицай, с когото Мак бе работил около две години.

Търуилигър понякога го уреждаше с безплатна храна, а ако нямаше клиенти, и с място за спане.

Когато Мак влезе, видя бившия си колега в средата на игралната зала да гледа през рамото на едно от крупиетата. Косата му беше боядисана в гарвановочерен цвят и имаше бакенбарди като на Елвис Пресли. И също като Елвис бе прибавил към теглото си двайсетина килограма, но не искаше да го признае пред себе си. Все още носеше ризи със стария размер, така че шкембето му заплашваше да скъса копчетата им.