Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

Шон извади жълт бележник от куфарчето си, разви капачката на писалката си и ги сложи на пейката до себе си. Преди да започне, трябваше да изпълни едно задължение.

— Чад — заговори той с официален тон, — адвокатът е длъжен да осведомява клиента си за всички предложения, направени от обвинението.

Чад вдигна поглед от пода и се втренчи в Шон.

— Направили са предложение?

Не обичаше кой знае колко подобни пазарлъци, но си даваше сметка, че те са абсолютно необходими в процеса на правораздаването. Така само за минути се решаваха дела, които иначе биха се влачили с месеци.

Това беше и единствената реална намеса, която обвинението би могло да осъществи в стратегията на защитата. Едно предложение за споразумение можеше да вдъхне страх у обвиняемия и адвоката му, тъкмо когато са най-уверени в успеха си и затова Шон предпочиташе да говори за тези неща с книжни юридически термини, така че обвиняемият да почувства намесата на нещо чуждо в отношенията между тях.

— Да, обвинението направи предложение — каза Шон безизразно. — Сержант Гамбоа ме информира, че областният прокурор е готов да предяви обвинение в убийство втора степен, ако се признаеш за виновен. Но трябва да приемеш днес.

Чад небрежно се бе опрял на лакти върху коленете си, сякаш все още не бе настъпил решителният момент в играта.

— Защо днес? — попита той.

— Сержант Гамбоа е тръгнал за Виктърсвил непосредствено след днешното заседание, за да търси трупа на Робин. Подшушнали са му, че е заровена някъде в околността. Ако приемеш предложението, преди да се върне, обещават да оттеглят обвинението в убийство първа степен.

— Какво значи това?

Шон се наведе напред, докато рамото му се изравни с рамото на Чад.

Сега отново се превърна в негов съветник.

— Това означава, че вместо доживотен затвор, който се полага за убийство първа степен, ще прекараш в затвора само седем години и половина.

Ако Чад беше виновен и тялото наистина бе заровено в пустинята, това предложение би го изкушило. Повечето хора, ако бяха извършили престъплението, биха го приели.

— Седем години и половина! — възкликна Чад и се изправи. Викът му отекна в бетонните стени на килията и накара решетките да зазвънят. — Шегуват ли се те? Няма да вляза в затвора! Кажи им да си заврат предложението в задника!

— Чад, сержант Гамбоа е уверен, че ще открие тялото. Мястото е само на миля-две от дома на Франк Джонсън и е в района, където е била колата на Робин. Твърдят, че вече са намерили части от трупа. Кажи ми, възможно ли е това наистина да е тялото на Робин?

— Всички говорят за нея като че ли е парче месо. Аз я обичах! Не знам дали е заровена в пустинята, но ако е така, някой ще трябва да плати!

Дори и цял живот да търся, ще открия кой я е убил.

— Добре, Чад — каза Шон успокоително, — това е само предложение. След като го правят още в самото начало, може би чувстват, че версията им не е особено солидна и искат да се отърват колкото се може по-бързо и безболезнено.

Шон си даваше сметка, че освен десетина други неща, цялата работа би могла да означава, че Лоуънстайн добре си дава сметка колко рисковано е да предяви обвинение в предумишлено убийство. Ако искаше да улучи десятката, прокурорът трябваше да се нагърби с огромен товар — да докаже преднамереност и мотив. Шон се досещаше какво става в главата на Лоуънстайн. Защо да рискува да загуби делото само заради алчността си, когато Чад, уплашен от перспективата да лежи в затвора цял живот, подложен на натиск от близките си и пресата, би могъл да се съгласи?

Младежът се изправи и се облегна на решетките.

— Мистър Барет — заяви спокойно, — нямам намерение да приемам никакви предложения. Щом трябва, ще се явя в съда.

Шон се вгледа в клиента си. От стаята на надзирателите се носеше мирис на стоплена с микровълнова печка пица и се чуваше характерния магарешки смях на Сийлик.

— Добре. Съгласен съм — каза той. — В такъв случай, да се хващаме за работа. Искам да ми кажеш всичко, което знаеш във връзка с делото.

Чад отново седна до адвоката си.

— Преди всичко — продължи Шон, — искам да изясним едно. Ходеше ли с Робин, докато играеше с професионалистите?

— О, не — отвърна Чад натъртено и поклати глава. — Не я бях виждал четири или пет години, докато преди два месеца не я срещнах съвсем случайно в Балбоа.

— И започнахте да ходите както едно време?

— Не съвсем. Виждахме се често, но не както преди. По-скоро бяхме добри приятели.