Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Вярвам ти, Чад — каза Шон най-накрая, стана и започна да се разхожда из тясната килия. — Но ме смущава едно нещо. — Изчака, докато младежът вдигне поглед към него и добави: — Имам предвид колата. Как така този тип Джонсън се е добрал до колата на Робин?

— Нямам представа — отговори Чад и поклати глава.

— Нямаш представа?

— Нямам.

— През нощта, когато Робин е изчезнала, ти караш колата й, а на следващия ден тя се оказва у твой бивш съотборник. И нямаш представа как е попаднала у него? — Докосна челото си с пръст озадачено. — Не мога да повярвам такова нещо и, уверявам те, след като аз не вярвам, няма да повярват и съдебните заседатели. Съвпадението е прекалено голямо.

Той се приближи до Чад и опря крак на пейката до него.

— Чад, как колата попадна у Джонсън?

— Не знам! — отговори младежът малко по-силно. В гласът му се появи скимтене.

— Дяволите да го вземат! — изкрещя Шон. — Аз съм твой адвокат! Как очакваш да те защитавам, когато ми пробутваш кофа лайна? Съдебните заседатели ще ми се изсмеят в лицето, ако им кажа, че колата съвсем случайно се е оказала у твой стар приятел. Че всичко е било дебело шибано съвпадение! „Дами и господа съдебни заседатели, просто не обръщайте внимание на показанията на Джонсън, че клиентът ми е поискал от него да го отърве от колата, след като момичето е изчезнало.“ Това ли очакваш да им кажа?

Шон взе куфарчето си и извика с всички сили:

— Сийлик, ела да отключиш шибаната килия!

— Мистър Барет — обади се Чад умолително, застанал зад гърба му, — Джонсън лъже. Познавам го. Сигурно са го спипали за нещо и се е спазарил с ченгетата.

Приставът се приближи до решетката, която затваряше външното помещение, извади голям месингов ключ и я отвори. Шон излезе и вратата на вътрешната килия се затръшна след него. Най-напред щеше да излезе той, а едва след това арестантът.

— Искам много сериозно да си помислиш за всички тези неща, Чад — каза той с хладен тон. — Това не ти е бейзболът в училище. Тук става дума за собствения ти живот.

Шон кимна на пристава, който отвори външната решетка, и излезе, без повече да се обръща към клиента си.

Когато стигнаха до изхода, Сийлик отбеляза:

— Заслужава награда от Театралната академия, а?

Шон се засмя саркастично. Знаеше, че това е първият от поредицата сблъсъци, които щяха да са необходими, за да се разкрие цялата история на Чад Къртис. Тя се състоеше от много пластове. Не беше и очаквал да стигне до дъното още в първия разговор. Искаше само да чуе някакъв намек, да долови нещо, което да го насочи. Големият скъпоценен камък нямаше да се появи от калта веднага, но думите му щяха да продължат да кънтят в ушите на Чад и следващия път, когато се видеха, той нямаше да е чак толкова упорит. Не знаеше кога, но беше сигурен, че един ден клиентът му сам ще го моли да му разкаже цялата истина.

В едно беше убеден — Чад криеше нещо. Наистина, Кари Робинсън не му допадаше, но думите й за връзката на клиента му с Робин звучаха правдиво. Освен това колата наистина нямаше как да се окаже у Франк Джонсън в деня след изчезването поради чиста случайност. Нещо не беше наред. Тъй като не би могъл да се надява на помощ от Кари, трябваше да се срещне с баща й — шефът на Робин, Картър Робинсън — за да види какво знае той за момичето. И горещо да се надява Гамбоа да не изрови трупа в пустинята.

Яркото пустинно слънце блестеше в изпоцапаните с кал стъкла на спрелия джип. Немощните чистачки бяха прорязали полумесеци, през които Емъри Нокс се мъчеше да гледа, докато шофира. Протегна ръка и извади химикалката от джоба на ризата на Гамбоа.

— Е, ето ни в прекрасния център на Виктърсвил — каза той и отбеляза върху синята карта изразходваната за гориво сума.

Нокс беше младо чернокожо ченге, завършило в Мичиган със степен по криминология. От четири години служеше в полицията и вече бе станал детектив. При това темпо, след още пет щеше да се кандидатира за шериф и Гамбоа щеше да му е подчинен. Беше приятен на вид, образован, говореше добре — принадлежеше към малцинството, на което сегашният му шеф не се доверяваше. Но въпреки всичките си предразсъдъци, Гамбоа харесваше Нокс. Освен всичко друго той беше находчив, всеотдаен и боравеше с пистолета с непоклатима прецизност.

— Според полицията от Виктърсвил, децата с велосипедите са видели кучето да гризе ръката някъде зад онези хълмове — каза Гамбоа.

Нокс потрепери като си представи как някакъв помияр разкъсва плътта на мъртвото момиче. Дори и след четири години, през които почти ежедневно бе гледал кървища, не се чувстваше добре при вида на насилието. Все още не можеше да разбере как шефът му беше в състояние да яде поничка в закусвалнята на Дени и в същото време да разглежда фотоси на облени в кръв мъже и жени, с рани като сплескан домат на гърдите.