Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

Маклин захвърли слушалката на мястото й, стана и влезе в тоалетната.

Без да затваря вратата, той разкопча панталоните си и започна да се облекчава.

— Знаех, че не можеш да се откажеш от това дело, Барет — подхвърли той през рамо.

Шон бе свикнал със странностите на Маклин, така че се включи в разговора:

— Не подозирах, че глупостта ми толкова бие на очи. — Усмихна се.

— Какви ги дрънкаш? След това ще се прославиш като Лоуънстайн.

Шон погледна прокурора и се ухили. Долната му устна беше провиснала от изумление. На масата за вечеря щеше да каже на жена си: „Този смахнат съдия ни извика, за да се изпикае пред нас, докато обсъждаме делото.“

— Как го прие старият Спан? — попита Маклин.

— Страхотно. Благодарение на вас, сега съм бивш служител на Спан и Макгроу.

Маклин се изтръска, закопча панталоните си и се върна при тях. Без да си направи труда да се отбие до умивалника, той застана пред Лоуънстайн и му подаде ръка.

— Не сме се виждали от доста време. Как я караш?

Прокурорът се поколеба дали да поеме подадената му ръка, но накрая реши да се ръкува със съдията. Добрият прокурор е готов на всичко, за да спечели делото.

— Добре, благодаря — отвърна той и посочи към Гамбоа, който бе влязъл безшумно. Шон не разбра кога се е промъкнал. — Предполагам, че се познавате със сержанта?

Без да погледне полицая, Маклин кимна:

— Аха. Той пък защо е тук? Казах, че искам да разговарям със страните по делото.

Маклин отиде до една отворена кутия от диетична кока-кола, взе я и я разклати. Навсякъде из кабинета му имаше кутии от безалкохолни напитки — по рафтовете на библиотеката, по первазите, на бюрото. Той мина покрай всички тях и също ги разклати. Най-накрая намери една, в която беше останало малко и го изпи на голяма глътка.

Докато съдията търсеше нещо за пиене, Лоуънстайн започна пледоарията си:

— Ваша светлост, това е много сложен случай, с който се занимавам сравнително отскоро. Събрали сме много данни и въпреки това имам чувството, че съм още в началото. Мистър Гамбоа води разследването и е запознат с всички подробности. Бих искал да помоля, когато е възможно, да стои край мен при разговорите тук или на масата ми в залата.

Маклин се върна зад бюрото си и запали нова цигара.

— Това е малко необичайно. Какво ще кажеш, Барет?

Шон предположи, че това е само прелюдия към нещо друго, към което се стреми прокурорът. Не би му струвало нищо да се съгласи.

— На този етап нямам никакви възражения — кимна той, давайки да се разбере, че по-късно може и да се възпротиви.

— Добре — каза Маклин, разклати друга кутия от диетична кока-кола и я допи. — Но гледай да говориш само ти, Лоуънстайн.

— Да, благодаря, ваша светлост. Имам и още едно предложение. Мистър Барет и аз имаме да разследваме още много неща, така че предлагам да отложим делото с два или три месеца, за да имаме време да се подготвим.

Шон изгледа прокурора кисело. Досега не беше чувал негов колега да е проявявал загриженост за състоянието на защитата. Лоуънстайн искаше да протака поради две много съществени причини — колкото повече време минеше, толкова по-дълго щяха да търсят трупа и съответно шансовете им да го открият се увеличаваха. Ако не го откриеха, заради продължителната неизвестност, съдебните заседатели щяха да са по-склонни да приемат изчезналата жена за мъртва.

— Ваша светлост — намеси се Шон, — не мога да не оценя спортсменското чувство на мистър Лоуънстайн и загрижеността му за защитата, но както съдът и обвинението добре знаят, моят клиент има право делото му да започне най късно след шейсет дни. Той няма да се откаже от това право. Предлагам трети януари.

Лоуънстайн изгледа Шон продължително и пак се обърна към съдията.

Този път телевизионната му усмивка си бе отишла.

— Трети януари ме устройва — заяви той натъртено.

— Нещо друго? — попита Маклин.

— Да, ваша светлост — обади се Шон. — Представена ми е папка с материали, дебела пет сантиметра. Ако трябва да изпълня задълженията си по това дело, ще имам нужда от две неща.

— Да? Какви са те? — попита съдията малко раздразнено. Като всички свои колеги, графикът му в съда беше препълнен и той се стремеше да няма забавяния.

— Най-напред бих искал прокуратурата да ми предава всички материали по разследването в рамките на двайсет и четири часа от придобиването им.

Маклин погледна Лоуънстайн.

— Струва ми се разумно, какво ще кажеш?

Лоуънстайн би предпочел да задържа информацията си колкото се може по-дълго, но знаеше, че няма смисъл да упорства. Маклин го питаше от учтивост. Ако откажеше доброволно да предава докладите, щеше да бъде принуден.