Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Не. Не знам нищо за тях.

Чад се завъртя на стола си, докато не застана почти странично. Бе скръстил ръце на гърдите си.

Шон се вгледа в него. За млад човек, който влиза в затвора за първи път, май не си даваше много труд да помогне на адвоката си да го измъкне оттам.

— Знаеш ли, Чад — каза той след малко, — най-силното качество на един адвокат е способността да отгатва мислите на хората. На свидетелите, на клиентите си, на другите адвокати, ако щеш. Много често реакцията на човек при даден въпрос говори много повече отколкото конкретният отговор. През целия ни разговор останах с впечатлението, че говориш истината. Може би тук-там беше посмекчена, но в общи линии ми каза истината. До момента, в който споменах анонимния глас по телефона. — Той остави Чад да понервничи още известно време на стола си и попита отново: — Ще ми кажеш ли какво знаеш за този тип?

— Не знам нищо, кълна се!

Шон се поколеба за миг, без да сваля поглед от него. Най-често даваше на клиентите си да разберат кога си мисли, че го лъжат, и преставаше да настоява. После оставяше мисълта за дългия престой зад решетките да опресни паметта им.

— Наистина ли смятате, че ще има дело? — попита Чад. — Пелзър твърдеше, че ако не открият тялото, ще оттеглят обвиненията.

— Съжалявам. Мога категорично да заявя, че дело ще има. Утре ще определят датата.

— Но аз не съм я убил! Нямам никаква причина да й навредя! Трябва да е… — Момчето изведнъж млъкна и извърна лице.

— Трябва да е? Знаеш ли кой би имал интерес да я премахне? Ако знаеш, по-добре е да ми кажеш веднага.

Чад поклати глава, без да го погледне.

— Лъжеш, синко — поклати глава Шон. — Според мен ти си сигурен, че е мъртва и знаеш кой би могъл да я е пречукал.

— Не знам! — извика Чад.

— Но си сигурен, че е мъртва?

— Не съм казвал такова нещо.

— Хайде, хайде. Мога да разбера кога ме будалкат.

Младежът не отговори и се втренчи в стената.

— Погледни ме, Чад — изкрещя Шон. — Погледни ме!

Той бавно извърна очи.

— Чад, не мисля, че ще е умно от моя страна да поема сложен случай като твоя, ако съм убеден, че клиентът ми ме лъже.

Шон се изправи, сякаш, за да си тръгне.

— Мистър Барет — обади се Чад умолително, — съжалявам. Нещата не се развиха така, както очаквах. Тя наистина имаше много проблеми в Холивуд. Беше сериозно затънала в наркотиците и се движеше с лоши типове. Струва ми се, че е дължала на някого от тях пари. Просто не знам.

Това вече беше нещо.

— Някакви имена? — попита Шон.

— Не. Съжалявам. Докато Робин беше там, аз се занимавах със спорт.

Тогава в отделението при Чад влезе Патерсън и махна с ръка на Шон.

— Привършвайте — каза той. — Време е да ги строяваме, за да ги закараме в главния корпус.

Чад стана, за да последва надзирателя и се обърна за последен път към адвоката:

— Ще ми помогнете ли?

— Все още не мога да кажа със сигурност — отвърна Шон и го проследи с поглед, докато изчезна зад вратата. Чад Къртис не го знаеше още, но бе попаднал в „А група“. Само че „А група“ на съдебните дела. Шон не можеше да си обясни защо хлапето увърташе. Беше очевидно, че знае повече, отколкото искаше да каже. Защо? Кое си струваше да бъде премълчано, въпреки риска да гние в тази помийна яма още няколко месеца и накрая да получи присъда за убийство?

Шон отвори вратата на любимия си мерцедес 450 SL от 1977 година, с гюрук. Бялата боя беше посивяла като помия, седалките бяха изпокъсани и изкъртени, така че понякога, когато натиснеше рязко спирачка, се плъзгаха напред. Наскоро бе сменил гюрука с нов, но покривът беше безнадеждно изкривен, така че рамката не прилягаше плътно. При дъжд се налагаше да запушва дупките с парцали и въпреки това на пода винаги се събираха по няколко сантиметра вода.

Шон свали сакото и жилетката си и ги хвърли на задната седалка.

Намести се зад кормилото, събу обувките и чорапите си и обу жълтите си плажни чехли.

Мразеше обувките. Живееше край океана още от осемгодишен, когато баща му се премести със семейството си в Нюпорт. Като дете прекарваше по цяло лято, без изобщо да си слага нещо на краката си. Сега нямаше търпение да се събуе.

Излезе от паркинга и се насочи към брега. Беше живял в Нюпорт двайсет и пет години, преди Лос Анджелес най-накрая да го обхване с пипалата си като кожен рак. Ятото птици, което живееше в неприкосновения заден залив, най-накрая бе прокудено от никнещите като гъби нови къщи по скатовете над морето, от моторниците, които разкъсваха тишината, и от новия парк, който покри земята чак до гнездата на птиците. Когато бяха деца, за Шон и връстниците му Нюпорт беше този малък залив.