Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Как върви бизнесът? — попита Ярблек, когато двамата с Вела влязоха в тесния, отрупан с разни вехтории кабинет на агента.

— Справяме се — отвърна Зелмит с дрезгав глас.

— Искам конкретен отговор, Зелмит — рязко каза Ярблек. — От общи приказки направо ме заболяват зъбите.

— Открихме начин да заобиколим Боктор и да избегнем митническите власти на Драсния.

— Това е полезно нещо.

— Ще ни отнема повече време, но няма да плащаме таксите на драснианските митници.

Лицето на Ярблек грейна в усмивка.

— Ако случайно Силк мине оттук, не му съобщавай за това постижение — предупреди той агента. — Понякога той страда от пристъпи на патриотизъм, пък и в крайна сметка Порен му е вуйна…

— Въобще не съм си помислял да му казвам. Но ще трябва да продължим да прекарваме малореанските килими през Драсния. Най-добрият пазар за тях е все още Големият панаир в централна Арендия, а не можем да платим достатъчно голяма сума на никого, за да го накараме да ги превозва през Улголандия. — Агентът се намръщи. — Лошото е, че някой подбива цените ни. Докато не разберем какво всъщност става, може би трябва да намалим вноса им.

— Успя ли да продадеш скъпоценните камъни, които вкарахме контрабандно от Малореа?

— Естествено. Съумяхме да ги измъкнем през границите на нашето кралство и ги пласирахме на различни места, на юг.

— Добре. Цените на пазара винаги падат, щом се появиш само в един град с цял чувал скъпоценни камъни. Знаеш ли дали Дроста е на обичайното си местенце тази нощ?

— Отиде там веднага след залез слънце.

— Вела има нужда от някакво съвсем обикновено наметало — каза Ярблек.

Зелмит изгледа младата жена с премрежени очи.

Вела разтвори палтото си, стисна дръжките на камите и каза:

— Защо не се опиташ да ми посегнеш, Зелмит? Та веднъж завинаги да решим този въпрос.

— Нямах нищо непочтено наум, Вела — отвърна невинно той. — Просто се опитвах да реша колко голямо наметало трябва да намеря за теб.

— Забелязах — сухо отвърна тя. — Заздравя ли раната в рамото ти от камата, която хвърлих срещу теб миналия път?

— Все още ме наболява, когато времето е влажно.

— Трябваше да си държиш ръцете по-далеч от мен.

— Мисля, че имам едно старо наметало, което ще ти е по мярка. Но е доста оръфано.

— Толкова по-добре — заяви Ярблек. — Отиваме в „Едноокото куче“ и трябва да не бием на очи.

Вела свали самуреното си палто и го остави на един стол.

— Внимавай да не изчезне — предупреди тя. — Обичам тази дреха и няма да ми е приятно, ако се озове в товара на някой керван, поел към Тол Хонет.

— Не бива да го заплашваш, Вела — рече меко Ярблек.

— Това не беше заплаха, Ярблек — отвърна остро красивата жена. — Просто искам да съм сигурна, че е разбрал какво му казвам.

— Ще отида да донеса наметалото — измърмори агентът.

— Отивай — каза тя.

Наметалото бе не просто оръфано — приличаше на стара дрипа и вонеше така, сякаш никога не е прано. Вела го наметна върху раменете си с отвращение.

— Сложи си качулката — каза и Ярблек.

— Тогава после ще трябва да си мия косата.

— И какво от това?

— Знаеш ли колко време трябва да чакам, докато се изсуши грива като моята през зимата?

— Просто го направи, Вела. Защо винаги спориш с мен?

— Въпрос на принципи.

Търговецът се усмихна печално, после нареди на Зелмит:

— Погрижи се за конете ни. Ще вървим пеш. — И изведе Вела от тесния кабинет. Щом излязоха на улицата, Ярблек извади изпод палтото си верига, единият край на която завършваше с кожен нашийник, и каза на младата жена: — Сложи го около врата си.

— Не съм носила нашийник от години — отвърна тя.

— Това е за собственото ти добро, Вела — каза уморено търговецът. — Отиваме в много опасна част на града, а „Едноокото куче“ е най-отвратителното място в цялата столица. Ако имаш нашийник, никой няма да те закача — освен ако не иска да се бие с мен. Ако вървиш сама, някой от мъжете в кръчмата може да си направи погрешни изводи.

— Че нали затова си имам ками, Ярблек.

— Моля те, Вела. Най-интересното от всичко е, че май те харесвам и не искам някой да те нарани.

— Ти говориш за привързаност, Ярблек? — засмя се танцьорката. — Аз пък си мислех, че единственото нещо на света, което харесваш, са парите.

— Аз не съм пълен негодник, Вела.

— Ще се задоволя с теб, докато срещна истинската си любов — заяви тя и сложи нашийника около врата си. — Всъщност май и аз те харесвам.

Ярблек се ухили.