Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

Риванската кралица беше млада и здрава, затова се възстанови бързо след раждането. Въпреки това тя остана на легло още няколко дни, най-вече заради драматичния ефект върху потока ривански благородници и чуждестранни люде със знатно потекло, които прииждаха в кралските покои, за да видят малката кралица и още по-мъничката новородена принцеса.

След няколко дни Поледра се обърна към Гарион.

— Вече свърших работата си тук — започна тя. — Трябва да се връщаме в долината. Времето, когато Поулгара ще роди, наближава.

Гарион кимна.

— Помолих Грелдик да остане в двореца — съобщи й той. — Той може да ни закара в Сендария по-бързо от всеки друг.

— Да, но не е човек, на когото може да се разчита.

— Леля Поул ми каза точно същото, но въпреки това Грелдик си остава най-изкусният моряк на света. Ще се погрижа да натоварят коне на кораба.

— Недей, Гарион — каза тя. — Бързаме, а конете само ще ни забавят.

— Значи искаш да тичаме през целия път от крайбрежието на Сендария до Долината на Алдур? — попита я сепнато той.

— Не е чак толкова далече, Гарион — усмихна се Поледра.

— Ами храна?

Тя го изгледа развеселено и той изведнъж се почувства твърде глупав, задето го е казал.

Сбогуването на Гарион със семейството му беше прочувствено, но кратко.

— Вземи си топли дрехи — поръча му Се’Недра. — Зима е все пак.

Кралят на Рива реши, че ще е най-добре да не й казва за плановете, които баба му беше направила за пътуването до Сендария.

— О — досети се тя и му подаде свит на руло пергамент. — Предай това на леля Поул.

Гарион погледна пергамента. Рисунката, върху която с разноцветни бои бяха изобразени Се’Недра и дъщеря му, бе наистина добра.

— Хубава е, нали? — каза доволно Се’Недра.

— Много — съгласи се той.

— Хайде тръгвай вече — подкани го тя. — Ако се забавиш още малко, въобще няма да те пусна.

— Гледай да не настинеш, Се’Недра — каза Гарион — И се грижи за децата.

— Разбира се. Обичам ви, ваше величество.

— Аз също ви обичам, ваше величество — прошепна кралят на Рива, после целуна жена си, сина си и новородената си дъщеря и тихо излезе от стаята.

Времето беше бурно, ала смелият до безразсъдство Грелдик почти не му обръщаше внимание, независимо от свирепия вой на вятъра. Неговият стар и съвсем окаян на вид кораб летеше сред огромните вълни с толкова много платна по мачтите, колкото нито един благоразумен капитан никога не би посмял да вдигне при подобен ураганен вятър. След два дни стигнаха бреговете на Сендария.

— Трябва да намерим някой безлюден малък залив, Грелдик — рече Гарион. — В момента бързаме, а ако се отбием в Сендар, крал Фулрах и Лайла ще ни обсипят с поздравления и пиршества, които само ще ни забавят.

— И как мислиш да се оправиш на брега на пустия залив, като няма коне? — попита без заобикалки Грелдик.

— Има си начини — отвърна Гарион.

— А, значи пак ще използваш вълшебства? — измърмори недоволно капитанът.

Гарион кимна.

— Това е противоестествено, така да знаеш.

— Аз пък съм роден в такова семейство.

Грелдик се ухили все тъй неодобрително, но насочи кораба съвсем близо до ветровития бряг.

— Това място харесва ли ти?

— Да, прекрасно е.

Гарион и баба му изчакаха на брега, загърнати в топли наметала, които плющяха на вятъра, докато корабът не изчезна в морето.

— Е, вече може да тръгваме — рече Гарион и нагласи меча си по-удобно.

— Не мога да разбера защо го взе — отвърна Поледра.

— Кълбото иска да види бебето на леля Поул — отвърна той.

— Това е най-налудничавото нещо, което съм чувала, Гарион. Готов ли си да тръгваме?

Фигурите им проблеснаха, избледняха и на тяхно място се появяха два вълка, които прекосиха пустия бряг и затичаха през равнината.

След седмица стигнаха Долината на Алдур. Спираха много рядко да ловуват, още по-рядко — да почиват. През тази седмица Гарион научи много за живота на вълците. Белгарат му беше разказвал различни неща за него, но вълшебникът се беше научил да се превръща във вълк едва когато бе станал мъж, докато Поледра бе израсла във вълча глутница.

В една снеговита вечер двамата се изкачиха на върха на хълма, от който се виждаше къщата на Поулгара. Съвършено правите огради бяха почти изцяло затрупани от сняг, а в прозорците светеше уютна и мека жълтеникава светлина.

„Навреме ли пристигаме?“ — попита Гарион вълчицата с кехлибарените очи, която стоеше до него.

„Да — отвърна Поледра. — Решението ни да не вземаме конете се оказа добро. Моментът наближава. Хайде да идем там и да разберем какво става.“