Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

Независимо какви бяха възгледите им, рицарите на кралския двор решиха да ги запазят за себе си.

Се’Недра се изправи и застана сред тях.

— Рицарю мой — обърна се тя гордо към Мандорален, а в очите й припламнаха палави пламъчета. — Виждам, че силата ти не те е напуснала, въпреки че неумолимата старост се е вкопчила в крайниците ти и сняг е посипал черните ти къдрици.

— Старост ли! — възрази той.

— Само се шегувам, Мандорален — засмя се малката кралица. — Прибери меча! Никой не желае да играе с теб днес.

На другия ден се сбогуваха с Мандорален, Лелдорин и Релг, който възнамеряваше да се прибере в Марагор при Тайба и децата през Воу Мимбре.

— Мандорален — провикна се крал Анхег от коня си, докато се отдалечаваха от града. — Щом в родното ти място дойде зимата, ела във Вал Алорн. Ще извикаме Барак и ще идем на лов за глигани.

— Непременно, ваше величество — обеща Мандорален от назъбените кули на крепостта.

— Харесвам го този човек — рече Анхег и махна с ръка.

Отново се качиха на кораба и потеглиха на север към град Сендар, където възнамеряваха да посетят крал Фулрах и да го уведомят за споразумението от Дал Перивор. Силк и Велвет щяха да продължат на север с Барак и Анхег на борда на „Морска птица“. Останалите щяха да преминат през планинските възвишения на коне, за да отидат в Алгария, после щяха да продължат до Долината на Алдур.

Сбогуването край кораба беше кратко, защото щяха да бъдат отново заедно след броени дни, освен това никой от тях не искаше да изглежда прекалено сантиментален. Гарион се раздели с Барак и Силк с огромно нежелание. Беше прекарал повече от половината си живот заедно с тези двама толкова различни един от друг мъже и перспективата да се откъсне от тях оставяше в сърцето му неясно чувство на болка. Покъртителните приключения бяха приключили и нищо нямаше да бъде както преди.

— Мислиш ли, че поне този път ще се постараеш да не се забъркваш в неприятности? — изсумтя Барак, който, както личеше, изпитваше същите чувства. — Мерел много се сърди, когато сутрин се събуди и намери мечок в леглото си.

— Ще направя всичко възможно — обеща Гарион.

— Помниш ли какво ти казах навремето край Уинолд? Помниш ли? Беше много студено онази сутрин — попита го Силк.

Гарион се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Казах ти, че живеем в славно време и че е цяло щастие да участваме в тези събития.

— Да, сега си спомних.

— Вече имах достатъчно време да помисля повече по този въпрос и промених мнението си. — Дребничкият драснианец се ухили и Гарион разбра, че го лъже най-безсрамно.

— Ще се видим пак на съвета на алорните в края на лятото, Гарион — изкрещя Анхег от „Морска птица“, която тъкмо се канеше да отплава. — Тази година домакинът си ти. Може би, ако се постараем, най-после ще успеем да те научим да пееш като хората.

Рано на следващата сутрин групата им напусна Сендар и се отправи по пътя за Мурос. Въпреки че нямаше неотклонна нужда от това, Гарион беше решил да изпрати всичките си приятели по домовете им. Постепенното намаляване на групата, поела на север, още в началото се отразяваше много мъчително на риванския крал, а той все още не беше готов да се раздели с всички свои другари.

Пътят, огрян от слънцето на късната пролет, водеше през планините на Алгария и ги отведе до Крепостта след около седмица. Крал Чо-Хаг беше изключително радостен от резултата след схватката в Корим. Решенията от импровизираната конференция в Дал Перивор направо го зашеметиха. Поради по-голямата стабилност на характера му, който се отличаваше от този на изключително умния, но често пъти раздразнителен Анхег, Белгарат и Гарион му разказаха в много по-големи подробности за Ерионд.

— Винаги е бил странно дете — изрече замислено Чо-Хаг с дълбокия си плътен глас, след като вълшебниците приключиха разказа си. — Но пък и събитията бяха твърде необичайни. Приятели мои, имаме честта да живеем в знаменателни времена.

— Така е — съгласи се Белгарат. — Сега остава да се надяваме да има мир — поне известно време.

— Татко — рече Хетар. — Крал Ургит ме помоли да ти предам неговите почитания.

— Срещнал си краля на мургите, а не сме във война? — удивено възкликна Чо-Хаг.

— Ургит не прилича на никой мург, когото си срещал, татко — обясни му Хетар. — Той искаше да ти благодари, задето уби Таур Ургас.

— Много странно син да приказва така за смъртта на баща си.

Гарион му разказа за особеното потекло на Ургит и иначе сдържаният крал на Алгария изпадна в бурен пристъп на неудържим смях.