Дейвид Едингс - Гарион

— Какви са тия дагаши?

— Членове са на полурелигиозен орден, основан във военния окръг Агара, Югозападен Ктол Мург, Ваше Величество. Те са преди всичко наемни убийци, но и много добри шпиони. Могат да ни причинят главоболия, защото не изглеждат като мургите.

— Как са го постигнали?

— Чрез кръстоски. Нийсанците им продават робини от цял свят, а мъжките рожби на тези робини се обучават и предават на ордена. Те са фанатично предани на старейшините. Много са опасни освен заради задачите, които изпълняват, и заради това, че са практически невидими. И тук стигаме до услугата, за която ви помолих.

— Какво мога да направя за теб, стари приятелю?

— Искам да наложите нова мода в женските прически.

Той примигна объркано.

— Не сменихме ли внезапно темата?

— Не съвсем. Вие сте виждали дъщеря ми. Няма как да не се съгласите, че има поразителна външност.

— Спор няма.

— Кое е първото нещо, което забелязахте у нея?

— Белият кичур в косата й, разбира се.

— Точно така.

Той изведнъж ми се ухили.

— Ах ти, стара лисицо — каза с възхищение. — Желаеш да напълня Тол Хонет с копия на Поулгара, нали така?

— Като начало, да. Искам да измъкна Чамдар оттам, където е в момента. Ще го накарам да потича малко наоколо, после ще задълбоча заблудата му. Ще уредя да му докладват, че са видели Поулгара по няколко пъти на ден, а в Тол Хонет ще е само началото.

— Щом Поулгара иска да изчезне, защо просто не си боядиса косата?

— Опита, но нищо не се получи. Боята не хваща белия кичур. Пада веднага от него, а Поулгара мие косата си поне веднъж дневно. Щом като не мога да я накарам да изглежда като всички останали жени, тогава ще направя така, че всяка тъмнокоса красавица в Западните кралства да прилича на нея. Тол Хонет е модният център на цял свят, така че ако дамите тук започнат да избелват по един кичур в косите си, останалите ще ги последват и след шест месеца тази мода ще е разпространена по целия свят. Като начало ще върна Чамдар в Тол Хонет, после ще обиколя съседните кралства и ще поощрявам дамите да следват новите модни тенденции. С този номер ще накарам Чамдар да се мята от покрайнините на Мориндланд до южната граница на Нийсия през следващите няколко години. И което прави замисъла още по-неприятен за Чамдар — дагаши искат заплащане за всяка информация. Чамдар ще плати скъпо и прескъпо за неверни данни. Ако не друго, поне ще го разоря.

Останах в Тол Хонет още месец, докато новата мода не плъзна навсякъде. Аз обаче не си направих труда да скрия, че съм в града. Ако агентите докладваха на Чамдар, че аз съм тук, появата на Поулгара би била много по-достоверна. Мразя да си признавам, че разговорът на Олгон със злодея Страг ме наведе на мисълта за това решение. Аз обаче я доразвих. Винаги доразвивам идеите на другите хора. Това някои наричат художествено майсторство, а други — плагиатство.

Точно в този момент от дългата си и пъстра кариера аз приех образа, който ми свърши добра работа през следващите пет века. Превърнах се в странстващ разказвач на приказки. Те винаги са добре приети в долитературните общества, а литературата не беше много широко разпространена по онова време.

Хората, които ме опознаха през последните пет века, мислят, че опърпаният ми вид се дължи на моята немарливост и безразличие към облеклото. Нищо обаче не е по-далече от истината от това предположение. Моделирането на този костюм ми отне много време. Ушиха ми го най-изкусните шивачи на Тол Хонет. Дрехите ми наистина изглеждат сякаш всеки момент ще се разпаднат, но всъщност са така умело направени, че са практически вечни. Кръпките по коленете на панталона ми са си чиста бутафория — под тях няма никакви дупки. Ръкавите на вълнената ми туника бяха с омазнени маншети, но това не бе резултат от дълго носене. Тъканта на туниката беше пропита с тази мазнина още преди да я облека. Въжената препаска си беше просто изблик на артистизъм, уверявам ви, а спуснатата ниско качулка правеше вида ми забележим и лесно запомнящ се. Към това прибавих здрава сива риванска наметка и торба за различните ми принадлежности. После загубих цял ден да споря с обущаря за обувките. Той отказваше да разбере защо не искам те да са излъскани и нови. Всъщност бяха чудесно изработени обувки, но изглеждаха така, сякаш съм ги намерил в някоя канавка. Целият костюм ми придаваше вид на скитник и аз не го промених съществено цели пет века.

От Тол Хонет тръгнах пеша. Най-напред скитащият разказвач на приказки не би могъл да си позволи кон, пък и той би бил голямо бреме, ако решах да се придвижвам по моя си бърз начин от място на място.