Дейвид Едингс - Гарион

— Съвсем наскоро разбрах и това, Древни. Един дагаши, когото наблюдаваме, напоследък се представя за нийсанец — бръсната глава, копринена роба и така нататък. Взе да се заседява дълго в кръчмата, където Олгон ходи редовно. Имах няколко агенти близо до Олгон, а бяхме сигурни, че наоколо се навъртат и толнедрански шпиони. Мнимият нийсанец включи и Олгон към хората, които търсят теб и лейди Поулгара.

Станах от мястото си.

— Май трябва да отида лично в тази кръчма и да поогледам Олгон. Къде точно се намира това място?

— В южния край на острова — каза Керран. — Но мислиш ли, че ще е разумно? Познават те доста добре, пък съм сигурен, че и този дагаши на Ашарак ще те разкрие.

— Мога да се маскирам, Керран — уверих го аз. — На никого и през ум няма да мине, че съм аз. — Погледнах го право в очите. — Нали не искаш да знаеш как точно го правя?

Той изглеждаше като насаден на пачи яйца.

— Не, със сигурност не бих искал да знам — отвърна.

— Така си и мислех. Керран, ще ми дадеш ли някой от твоите хора да ми покаже пътя? Вие двамата ме чакайте тук. Няма да се бавя.

Когато влезете в Тол Хонет, първото ви впечатление е, че в него има единствено палати и облицовани с мрамор прекрасни сгради, но, както и във всеки друг град по света, тук се срещат също бордеи и бедняшки къщи. Кръчмата, в която ме заведе шпионинът на Керал, беше определено занемарена и мръсна. Обичайната емблема, каквато имат подобни заведения, напомняше чепка грозде. Имам чувството, че всяка кръчма от Запада има същата емблема. Слънцето тъкмо залязваше, когато драснианският агент ми посочи вратата, а после потъна в сумрака на уличката. Промъкнах се в една воняща барака и приех образа на висок строен момък, облечен в дрипи. После, клатушкайки се леко, прекосих улицата и влязох в одимената и спарена кръчма. Тръшнах се на една пейка край разклатена маса и високо обявих:

— Ще пия една бира!

— Дай да ти видя най-напред парите — отегчено каза кръчмарят.

Порових пипкаво из джоба на мръсната си риза и измъкнах оттам толнедранско половин пени. Кръчмарят взе монетата и ми донесе бокал долнокачествена бира. Аз се огледах. Не беше трудно да разпозная Олгон. Беше сравнително най-прилично облеченият човек в цялото заведение и бе прикачил на лицето си онова арогантно изражение, което е дадено по рождение на всички хонети. Разполагаше се край една голяма маса в сепаре, близо до задната стена, а наоколо му се бяха събрали крадци и главорези. Лицето му беше подпухнало и с торбички под очите, каквото става обикновено след години разгулен живот.

— Всичко, което се иска от теб, Страг, е да кажеш, че си я видял на улицата — обясняваше разпалено той на някакъв злодей с пурпурен белег на бузата.

— Каква полза от това? — изфъфли Страг.

— Ако онзи не получи поне някакво потвърждение, че тя е в Тол Хонет, може да си прибере парите обратно в Тол Борун, а дори и в Арендия. Ще го загубим като клиент.

— Не знам за теб, Олгон — отговори Страг, — но аз си пазя кожата. Нямам намерение да лъжа дагаши и после да му прибера парите.

— Ти си страхливец, Страг — обвини го Олгон.

— Може и така да е, но съм жив. Видях какво направи дагаши на хората, които се опитаха да го изпързалят. Намери си някой друг да лъже или пък сам го направи.

Олгон се усмихна презрително.

— Е, добре — каза той на останалите мошеници около масата, — кой от вас иска да изкара половин сребърна марка?

Не се обади нито един доброволец. Явно дагаши имаше висока репутация в това долнопробно общество. Олгон огледа заплашително своите наемници и после остави въпроса да виси нерешен. Този кратък разговор разкриваше цяла вселена от неговия характер. До края на живота си няма да разбера как е могъл дагаши да повярва дори дума от онова, което Олгон му е казал.

Близо десетина минути ближех халбата, пълна с хладка и разводнена бира, когато вратата на кръчмата се отвори и един мъж с бръсната глава и нийсийска копринена роба влезе вътре. Тръгна направо към масата на Олгон.

— Имаш ли новини за мен? — рязко попита той.

— Всички мои хора са нащрек — отговори Олгон малко уклончиво. — Това ми струва много скъпо, Саресс. Не можеш ли да ми отпуснеш малък аванс?

— Ашарак не плаща предварително, Олгон — подигравателно рече човекът в копринена роба. — Той дава пари само при доставка на стоката.

Олгон измърмори нещо и другият се наведе през масата към него.

— Това пък какво беше? — попита той заплашително. Сега, както беше наведен, можех ясно да различа контурите на някакъв предмет с триъгълна форма, който беше прикачен на кръста му под робата.