Дейвид Едингс - Гарион

Размислих се над това предложение.

— Нека поотложим малко — реших накрая. — Когато започнат да мятат камъни по нас, техните щурмоваци ще се струпат зад машините, а това ще отреже пътя за бягство на тулите, които са около тях. Ще настане голяма бъркотия.

Небето постепенно взе да се избистря. Вече беше синьо на изток чак над планините на Улголанд.

— Защо още чакат? — попита Мандор.

— Предполагам, за да ни изнервят.

Тъкмо горният край на слънцето се показа над планините на Свещения Улго, когато дълбок и плътен звук на рог прозвуча от черната желязна кула, която служеше за главна квартира на Кал Торак. Обсадните машини се изопнаха напред като атакуващи змии и истински облак от камъни полетя и се разби в златните стени на Во Мимбре.

Битката беше започнала.

Естествено, настъпи голяма суматоха. Хората крещяха, проклинаха и трескаво търсеха укритие. Много от камъните, които машините запратиха срещу нас наистина попаднаха в града. Но това беше случайно и обзалагам се, резултат от погрешно прицелване. Торак не искаше да избива хора с машините си, а да разруши стените. След първите няколко залпа неговите инженери коригираха траекторията и всичко се сведе до трясъци и грохот на огромни камъни, които се блъскаха в стените на града. Вдигна се голям шум, но не последва нищо съществено. Стените издържаха.

Както и предполагах, щурмоваците задвижиха тараните, подвижните кули за атака и стълбите и ги струпаха точно зад обсадните машини, подготвяйки се за нападение. Утрото преваляше и непрекъснатият обстрел продължаваше вече четири часа, когато се обърнах към Уилдантор.

— Май е време да покажеш на нашите приятели тулите докъде стига обсегът на лъковете ти — предложих му.

— Мислех, че никога няма да го кажеш.

Това, че астурианците стреляха от върха на високите стени, добави още към обсега на лъковете им. Техните стрели унищожиха тулите, които обслужваха обсадните машини. Обстрелът незабавно спря. Цяла сутрин в пространството между стените и машините свистяха камъни, които летяха срещу нас. Сега въздухът се замрежи от блестяща дъга тънки стрели, насочена от нашите позиции към техните. Оцелелите край машините хукнаха назад и се врязаха в редиците на щурмоваците. След тях неумолимо летяха стрелите. Армията на Кал Торак се сви и отстъпи близо четвърт миля. Насекомоподобните обсадни машини замряха безмълвни, а наоколо им бяха струпани телата на покосените тули.

— Какъв ли ще е следващият им ход, Древни? — попита Мандор.

— Ще трябва да спасят машините си — предположих аз. — Едва ли ще могат да сринат тези стени с голи ръце.

— И аз така мисля — съгласи се той. После вдигна рога, който винаги носеше със себе си, и изсвири една-единствена нота. Главната врата със скърцане се отвори и няколко хиляди облечени в брони мимбратски рицари, яхнали тежките си коне, нападнаха.

— Какво правиш?! — почти му изкрещях аз.

— Ангараките се оттеглиха в паника, Блажени — обясни той с вбесяващо разумен тон. — Машините им останаха без хора и охрана, при това ме дразнят. Затова мисля да се възползвам от възможността и да ги унищожа.

Не можех да оспоря аргументите му, но бих желал да ме предупреди за своя план преди да отвори портата. Остарявах и нервите ми вече не бяха така здрави.

Мимбратските рицари бяха въоръжени с бойни брадви и излязоха от портата като двама великани-косачи — единият замахваше наляво, а другият — надясно. Не че превърнаха обсадните машини на ангараките в трески за подпалки, но бяха много близо до това. После се обърнаха назад, преминаха ликуващо с тежка стъпка покрай основата на стените, прибраха се в града и хлопнаха вратите зад себе си.

— Добра работа, Мандор — поздрави приятеля си Уилдантор.

Мандор се усмихна с подобаваща скромност.

Кал Торак обаче сигурно не се смееше. Желязната му кула беше поне на миля навътре в долината, но чак до нас долиташе яростният му вой. Наистина не му оставаше нищо друго освен да пробва фронтална атака срещу главната порта. Тараните и кулите за атака запъплиха насреща ни, а когато дойдоха достатъчно близко, мимбратите се намесиха с късите си лъкове. Щом ангараките стигнаха стената, ние изсипахме върху им каменни блокове и врящ катран. Запалени стрели в катрана добавиха още суматоха и пушек.

Този следобед излезе скъпо на Кал Торак, а неговата паднала духом армия се оттегли щом замреженият от пушеците залез обагри небето на запад.