Дейвид Едингс - Гарион

— Добро утро, Ваше Величество — приветства тя Алдориген с изключително изящен реверанс. — Моят стар баща и аз пристигаме от Тол Хонет и макар да сме още смаяни от великолепието на вашия славен град, ще благоволите ли да изслушате и обсъдите с нас новините за предстоящото, които се отнасят до вас и Вашето кралство и най-остро го засягат?

Как изобщо можа да наблъска всичко това в едно изречение?!

Алдориген дълбоко й се поклони.

— Недостойният ми град има честта да ви посрещне, божествена лейди Поулгара — отговори той. — И вие като слънцето огрявате и стопляте всичко наоколо си.

Ако осигурите на няколко аренди малко свободно време, те ще си разменят витиевати и все по-сложни комплименти дни наред. Щом Поулгара взе да усуква поздрава си, здравият й разум сякаш излетя през прозореца и тя се превърна в чист аренд чак до върха на пръстите. Но си знаех, че просто ще изхабя думите напразно, ако ги накарам да побързат. Затова си прикачих усмивка на лицето, измъкнах стегнато навития свитък изпод туниката, седнах на един стол недалеч от трона и се опитах да изглеждам твърде зает и задълбочен.

След около половин час, през който дъщеря ми и така нареченият крал на Арендия се сравняваха взаимно със слънца, луни, дъги, летни утрини, звезди, орли, ревящи лъвове и нежни гълъби, Поулгара най-сетне стигна до същината на въпроса. Тя се опита да внуши на малоумния крал, че е крайно необходимо да се изчака сигнала за атака, като просто му го повтаряше и повтаряше, и повтаряше, използвайки различни усмивки и различни метафори при всяко повторение. Най-сетне проблясък на разбиране се мерна бегло в очите му.

— Блажени кралю — възпротиви се тя, — не бих дръзнала да наставлявам най-великия от монарсите на света… — и така продължи още половин час, докато двамата се опитваха да се надминат един друг в демонстрирането колко са засегнати. Най-накрая Поул успя да зададе въпроса за какво спореха кралят и неговият син при влизането си в залата.

— Злодеят астурианец Елдалан изпроси да му осигуря безопасно пребиваване, за да сме обсъдели въпроси от изключителна важност за предстоящата битка, която касаела и двама ни. Аз обаче мисля, че нещо намирисва в тази молба. Надушвам клопка. Нашите планове за битката са ясни и не съдържат никакви сложни маневри. Затова и няма нужда от подобна среща.

— Този мошеник търси начин да шпионира защитата ни — увери я разгорещено Кородулин. — Той е астурианец, а то ще рече негодник по природа. Щом битката ни изтощи, Елдалан ще връхлети Во Мимбре с цялата си мощ. Нещо повече — щом като е астурианец, той ще се възползва от случилото се, за да се сдуши с Кал Торак и да ни предаде в решаващия момент от битката.

Предадох на дъщеря си моите мисли: „Прекрати незабавно това, Поул. Балансът на съюзническите сили зависи от равновесието тук.“ „Добре“ — отвърна тя. После погледна двамата със съвършено изиграна изненада.

— Не мога да повярвам на ушите си — каза им. — Наистина ли сте толкова плашливи? Нима легендарната храброст на мимбратите е била само мит? Нима враждата на няколко астурианци извън закона толкова ви тревожи? Срамота, господа, срамота! Тази женска подозрителност е срам и за двама ви!

Бях шокиран. Това не беше начинът, по който аз бих постъпил. Ако Поулгара така разбираше най-добрия начин да изглади нещата тук, явно трябваше много сериозно да си поговорим.

Колкото и да е невероятно обаче, това свърши работа. Тя продължи да ги гълчи, докато двамата не взеха да се гърчат като смутени ученички.

Херцог Елдалан пристигна, когато часовникът удари обяд. Водеше дъщеря си Маясерана със себе си. Беше очевидно, че предлага себе си и своята дъщеря като заложници за доказателство на добрата си воля. Колкото и да е чудно, Алдориген схвана това тутакси. Маясерана беше пораснала значително, откакто я видях за последен път. Сега бе почти на осемнайсет и изключително красива — факт, който Кородулин забеляза на мига. Красотата й едва-едва се нарушаваше от нейните огромни черни очи, които бяха твърди като ахати.

— Ще мина направо на въпроса, Алдориген — каза рязко Елдалан щом двамата с дъщеря му бяха доведени под силна охрана в тронната зала. — Ние не изпитваме топли чувства един към друг, затова и няма смисъл да протакаме. Дадох дума на Нейна светлост, графинята на Ерат, че ще ти помогна, когато Кал Торак нападне твоя град, и ще удържа думата си. В замяна обаче искам да се закълнеш, че свърши ли битката, моите хора ще могат да се върнат в Астурия, необезпокоявани от рицарите ти.