Дейвид Едингс - Гарион

— Остава ни само да хвърлим каквото можем по пътя му — предложи Родар. — Това ще го забави.

— Но също така ще премести битката на друго място, а не при Во Мимбре — възрази Бранд. — А събитието трябва да се случи тук.

— Е, татко — обърна се към мен Поул, — ще направиш ли някой от онези съдбоносни скокове, за които говориш постоянно?

— Изглежда ще се наложи. Двамата с теб вероятно ще трябва да отидем до Во Мимбре, за да дадем някои напътствия на Алдориген. Не искам мимбратските рицари изведнъж да се почувстват непобедими и напращели от желание за битка. Ако излязат извън стената на Во Мимбре преди легионите и череките да са пристигнали, ще бъдат унищожени. Мисля, че ще имаме само една възможност, затова нека се възползваме от нея още първия път. Тук направихме всичко, което можахме. Така че, господа, по-добре се сбогувайте с Ран Борун и вървете при хората си. Всички знаем какво ще предхожда събитието и как да действаме. Поул и аз отиваме във Во Мимбре да обуздаем Алдориген. После просто ще чакаме флотата на Черек. Не провокирайте никакви сблъсъци, но и не позволявайте на Кал Торак да ви отклони от вашите задачи.

Всички станахме.

— Късмет, господа — тъжно каза Поул.

С това срещата приключи. Кралете се упътиха към двореца, за да уведомят Ран Борун за заминаването си. После Чо-Рам и Родар потеглиха на запад, за да заобиколят левия фланг на Кал Торак и да обединят армиите си в планините. Бранд и Ормик от Сендария поеха на север, за да слеят силите си в началото на Арендския лес.

Поул и аз се позабавихме, защото трябваше да си кажа няколко думи с близнаците.

— Гледайте да удържите Ран Борун да не истеряса — казах им. — Ако сега си изпусне нервите, много ще загазим.

После двамата с Поул напуснахме посолството, минахме по северния мост през Недран и влязохме в една брезова горичка, за да променим формата си.

— Ще направя нещо, което няма да ти хареса, татко — каза Поул. — Налага се да използвам формата на майка, докато трае това. Такива са нарежданията, така че не губи време да се ядосваш.

— Ще се опитам да се овладея — отвърнах.

Бях доста по-наясно от Ран Борун за хода на събитията, но се случваха и много неща, за които нямах даже понятие. Може пък да беше за добро. Ако знаех всичко, аз щях да съм този, който истерясва.

Времето леко започна да се подобрява. Поне вече не валеше постоянно. Силите, които се надигнаха със заминаването на Кал Торак от Ашаба и достигнаха връхната си точка по време на виелицата, погребала Урвон, сега стихваха. Но трябваше още малко, за да се върнем към нормалното време. Небето над Северна Толнедра и Южна Арендия още беше облачно и макар и в началото на лятото, не беше много топло.

Стигнахме Во Мимбре посред нощ и се приземихме върху кулите на двореца на Алдориген. Изчакахме покритият със стомана часовой да отмине и приехме обичайните си форми, а после се спуснахме до зле осветената тронна зала.

— Защо не ме оставиш аз да уредя всичко, татко? — предложи Поулгара. — Познавам арендите много по-добре от теб и мога да обясня всичко на Алдориген, без това да го обиди. Просто стой и си придай тържествен вид, а аз ще говоря.

— С радост — съгласих се аз. — От разговора с някой аренд ми изтръпва езика.

— О, татко ! — колкото и да е странно, това прозвуча почти нежно.

Зората навъсено взе да наднича през прозорците на тронната зала, когато огромната врата се отвори и влезе Алдориген заедно със седемнадесетгодишния си син Кородулин. Двамата с Поул стояхме в ъгъла и в началото те не ни забелязаха.

— Той е неверник, сър — каза разгорещено Кородулин, — при това е човек извън закона. Присъствието му тук ще оскверни най-святото място на Арендия.

— Знам, че е негодник и мерзавец, Кородулин, но съм дал клетва. Не бива да го очерняш, нито пък да се държиш безочливо, докато той е под покрива на Во Мимбре. Ако не можеш да се овладееш, стой в покоите си, докато си замине. Ще остане до обед, за да поговорим за различни неща, които касаят наближаващата битка. Тук той ще е в безопасност и никой, дори ти, няма да посегне на него с дума или дело. Дал съм дума за това и ако се наложи, ще те сложа под ключ.

Кородулин сприхаво изопна рамене. Беше хубавец, признавам му го, но лицето му беше изкривено от гняв и по него не личеше дори следа от здрав разум, което беше твърде тревожно.

— Ще стане, както моят крал нареди — процеди през здраво стиснатите си зъби.

Какво ставаше тук? Бих предпочел да подслушам още малко, но Поулгара вече бе тръгнала натам, където стояха двамата.