Дейвид Едингс - Гарион

— А ние ще трябва да пазим този ум и това, което ще дойде след него — каза Поулгара с познатия стоманен блясък в погледа. — Зедар може и да се е надявал, че убийството ще прекрати риванското родословно дърво, но Ашабският оракул е казал друго нещо на Торак.

— Значи ли това, че моят принц ще трябва да се крие? — попита Бранд.

— Явно натам вървят нещата — отговори Белдин.

— Тогава кой ще го пази?

— Това е моя работа, Бранд — отвърна му Поулгара, развързвайки престилката си.

Тогава се случи нещо необичайно.

— Доброволно ли поемаш тази отговорност, дъще? — беше гласът на Алдур и всички ние тутакси се извърнахме в посоката, откъдето идваше, но Учителя не беше сред нас. Звучеше само гласът му, придружен от странна синя светлина.

Поулгара мигом разбра смисъла на въпроса. Доброволният избор винаги е бил съществен елемент във всичко, което вършим. Бих добавил, че понякога ми се случва да действам слепешката, но рано или късно идва мигът на избора. Сега Поул беше изправена пред такъв избор и го осъзнаваше. Тя прекоси стаята и постави ръка върху рамото на Геран.

— Съвсем доброволно, Господарю — твърдо отговори тя. — От днес нататък ще закрилям и напътствам риванския род.

В мига, в който го изрече, усетих едно от онези странни прищраквания в главата си. Изборът на Поул беше от нещата, които трябваше да се случат.

Сега, връщайки се назад в миналото, си давам сметка, че решението на Поул беше и едно от събитията , за които говорехме. Нейният избор водеше към Гарион, а той от своя страна — към Ерионд. Навремето мислехме, че нашата Необходимост е отстъпила крачка назад, когато беше решено Геран да се раздели от Сферата. Смятам, че сме грешали. Тази раздяла беше победа, а не отстъпление.

(Не гледайте така объркано. Ще ви го обясня при удобен случай.)

След като доброволно прие своята отговорност, Поулгара започна да раздава заповеди. Но тя така или иначе само това прави.

— Господарят повери тази задача на мен , господа — каза твърдо тя. — Не ми е нужна никаква помощ, нито пък искам някой да ми се меси. Ще скрия Геран и аз ще вземам за него решенията, които са необходими. Не ми се пречкайте и не ми казвайте какво да правя. И моля ви, моля , не следете всяко мое действие. Просто стойте настрана. Съгласни ли сте?

Разбира се, че бяхме съгласни. Какво друго ни оставаше?

Никой не отрича, че в забраната на Поулгара имаше здрав смисъл, затова не я виждах често през следващите пет века, че и повече. Или поне тя така си мислеше. Успявах винаги да я държа под око, дори когато пътуваше често. Генералната й стратегия се състоеше в това — тя и престолонаследникът на Рива да се слеят с обикновеното население. Най-често това ставаше в Сендария. Сендария е удобно място за тези, които търсят анонимност, защото там расовото различие не означава нищо. Сендарите са твърде възпитани, за да разпитват за произхода ти. Но дори и те стават любопитни, когато срещнат някого, който не остарява, така че Поул рядко оставаше на едно и също място повече от десет години.

Тази нейна стратегия безкрайно ме забавляваше. Не е най-лесната работа да откриеш някого, който не иска да бъде намерен, а Поул стана много ловка в прикриването на следите си. Ако е казала на съседите си, че „семейни дела спешно я призовават в Дарин“, можете да бъдете сигурни, че се е насочила към Мурос или Камаар. Веднъж през четиридесет и трети век ми трябваха осем години, за да попадна отново на следите й. Нейната неуловимост обаче съвсем не ме отчайваше. Щом успява да се скрие от мен , то със сигурност може да изчезне от погледа и на всеки друг.

Тя ми беше наредила да стоя далеч от нея, така че бях принуден да усъвършенствам дегизировката си, макар да не ми се налагаше да прибягвам до перуки и фалшиви носове. Човек, който може да се превръща във вълк и сокол не би трябвало да има проблеми с промените в лицето и тялото си.

Обикновено след като я откриех, започвах да се скитам безцелно из града или селото, където е отседнала, слухтях наоколо, а после си тръгвах, без дори да я заговоря.

Винаги съм се възхищавал на пътищата на толнедранците — те много улесняват придвижването, а на мен ми се налагаше да пътувам често в първите векове на петото хилядолетие. Аз обаче не одобрявам договора на Ран Хорб с мургите за отварянето на Южния път на керваните.

Първоначално търговията на толнедранците с мургите беше само в едната посока. Толнедранските търговци пътуваха по пътя на керваните до Рак Госка, продаваха си стоката и се връщаха у дома с кесии, претъпкани с монети от червеникавото злато, което добиват в мините на Ктол Мургос.