Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Много ефектно — отбелязах аз.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Много ефектно? Та тя е прекрасна, татко! Онтроз я създаде в моя чест.

— Кой е Онтроз?

— Той е човекът, за когото ще се омъжа, татко… веднага щом събере кураж, за да ми направи предложение.

Виж, това беше нещо ново. Тутакси се заслушах с далеч по-голям интерес.

— Любопитна идея, Поул. Прати ми го да си поговорим.

— Ти не одобряваш.

— Не съм казал такова нещо. А ти добре ли си обмислила всичко?

— Да, татко.

— И всички недостатъци на тази идея не те накараха да се замислиш поне още малко?

— За какви недостатъци става въпрос?

— Ами, като начало, солидната разлика във възрастта, предполагам. Той вероятно е на не повече от трийсет и няколко, а ако не ме лъже паметта, ти си на деветстотин и петдесет.

— Деветстотин и четиридесет. Какво значение има това?

— Ти ще го надживееш, Поул. Той ще остарее безнадеждно, преди да си се усетила.

— Мисля, че и аз имам правото на поне мъничко щастие, татко, дори ако то ще продължи толкова кратко.

— А смятате ли да имате деца?

— Естествено.

— Шансовете те да имат нормална продължителност на живота са доста големи, мен ако питаш. Което значи, че те ще остареят, а ти — не.

— Не се и опитвай да ме разубедиш, татко.

— Не го правя. Просто ти припомням как стоят нещата в действителност. Помниш как се почувства след смъртта на Белдаран, нали? Нима искаш отново да минеш през това? И то не веднъж, а поне дузина пъти.

— Мога да го понеса, татко. Може би ако се омъжа, животът ми ще стане нормален. Може дори и аз самата да остарея.

— На твое място не бих разчитал особено на това, Поул. Ние с теб имаме още доста важни неща за вършене и ако разчитам правилно Мринския кодекс, на теб ти предстои още дълъг живот. Много съжалявам, Поул, но ние не сме обикновени хора. Ти си на този свят вече от почти хиляда години, а аз от почти пет хиляди.

— Но ти си се оженил — обвини ме тя.

— Защото така трябваше , пък и майка ти беше различна. Като начало, тя живя доста дълго.

— Може пък женитбата с мен да удължи и живота на Онтроз.

— Не разчитай на това. Виж, на него може и да му се стори цяла вечност.

— За какво намекваш?

— Ти не си най-лесният за изтърпяване човек.

Очите й охладняха.

— Мисля, че изчерпахме темата, татко. Сега си върви обратно в Долината и престани да си завираш носа в моите дела.

— Твоите истински дела имат други измерения, Поул.

Лицето й се вкамени.

— Достатъчно, татко — процеди през зъби, обърна ми гръб и със забързана крачка се скри от погледа ми.

Останах в града още няколко седмици и дори се запознах с Онтроз. Той беше приятно момче, но май не разбираше ситуацията по-добре от самата Поул. Обожаваше Поулгара, естествено, и дори да беше наясно колко време е прекарала тя във Во Вакюм (шестстотин години, ако сметките ми са верни) едва ли щеше да тръгне да й задава неудобни въпроси. Това, обаче, не решаваше проблемите, които щяха неминуемо да изникнат в тази връзка.

Накрая поех обратно към Долината. Не бях особено разтревожен. Бях прекарал достатъчно време в ровене из Мринския и Даринския кодекси, за да знам, че в тях не се споменава нищо за евентуалния брак на Поулгара. Което значеше, че или моята дъщеря ще се вземе в ръце, или здравият разум на Онтроз ще надделее над чувствата му.

Заех се отново със своите проучвания, но само три години по-късно Поул сама ме потърси посред нощ.

— Татко! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Имам нужда от теб!

— Какво се е случило?

— Астурианците ни предадоха. Съюзили са се с мимбратите и сега войските им са поели към Во Вакюм. Побързай, татко. Не разполагаме с много време.

Изтърколих се от леглото, облякох се и грабнах старото си наметало. Отделих не повече от час, за да се вгледам в някои от пасажите на Мринския кодекс. Преди не бях съвсем наясно с тяхното значение, но това неочаквано послание на Поулгара ми отвори очите.

Славният Во Вакюм беше обречен. Единственото нещо, което можех да направя сега, бе да измъкна Поулгара оттам, преди да се е случило най-лошото.

Хукнах посред ветровитата нощ на запад, приемайки отново облика на вълк. Нямаше особен смисъл да опитвам да се добера до Во Вакюм с размахване на криле. Бях твърде разстроен, за да демонстрирам кой знае какви умения в летенето.

Около два дни по-късно, когато тъкмо бях преполовил пътя си през Улголанд, вятърът неочаквано спря. Тутакси се преобразих в птица, вече не помня точно каква, и се понесох стремително към Арендия.