Дейвид Едингс: Белгарат — магьосникът

Като изключим възможността да смутя още повече Ктучик, моето посещение до Рак Ктол си беше в общи линии загуба на време. Трябваше и сам да се сетя, че Торак никога няма да отстъпи от нещо, което вече си е наумил, каквото и да се изпречи на пътя му. Егото му просто не позволяваше да го стори. Надраките атакуваха драсниянската граница още преди да успея да се прибера у дома. Както можеше да се очаква, алорните ги посрещнаха подобаващо и ги размазаха. Неколцина от чедата на Торак успяха да се измъкнат, но векове наред нямаше достатъчно надраки дори за едно свястно родово събиране.

Торак очевидно бе успял да се самоубеди, че не носи никаква вина, защото първата му реакция беше да нареди на гролимите да учетворят жертвоприношенията си. Ако някой си беше направил труда да води такава статистика, то най-вероятно щеше да излезе, че с течение на времето гролимите са избили повече ангараки от алорните, да речем.

През следващите близо шестстотин години ми се събра доста ходене насам-натам. В това време Поулгара почти не напусна Во Вакюм. Нейната преценка за васитските аренди се оказа невероятно точна и с по два-три безпогрешни тактически хода годишно тя успяваше да поддържа крехкия мир в Арендия, който тя лично бе извоювала.

Зловещият разгром на надраките беше принудил дори ходещата мумия Ктучик да се покрие за известно време и макар да не бе за вярване, по източната граница също цареше мир.

През 2537 (или там някъде), точно както бях обещал на бащата на Делон, Борюните се възкачиха на императорския трон на Толнедра. Вордюните и Хонетините си бяха предавали короната едни на други вече не помня колко пъти през изминалите векове и когато Ран Вордю Двадесети умря, без да остави наследник, Хонетините сметнаха, че отново е дошъл техният ред. Няколко хонетински благородника решиха изведнъж, че са напълно достойни за титлата император и се заеха ревностно да отвоюват онова, което уж им се полагаше по право. Дочух, че подкупите, които се раздавали по онова време в Съвета на Консулите, били буквално астрономически. Накрая един от консулите най-неочаквано, но доста настойчиво представи пред Съвета кандидатурата на Великия граф на Борюн. Хонетините и Вордюните — подтикнати към това от съответните „съветници“ — решиха, че ще бъде хитър тактически ход, ако за известно време подкрепят независимия кандидат, за да могат по този начин да неутрализират своя пряк конкурент. Когато накрая се усетиха какво всъщност правят, вече беше твърде късно. Около месец след това съдбата на трона беше решена окончателно в полза на Борюните.

Ран Борюн Първи се оказа способен владетел. Големият проблем в Толнедра по онова време бяха все още продължаващите набези на черекските капери. Ран Борюн се зае с разрешаването на тази дилема буквално часове след приключването на неговата коронация. Той измъкна легионите от техните казарми и ги натовари с построяването на път между Тол Вордю и Тол Хорб. На генералите това никак не им хареса, но новият император се оказа достатъчно твърд дори за техния инат. Не след дълго Ран Борюн разполагаше със своя първокласен път, но той не беше нищо повече от страничен бонус към целия план. Неговата цел беше по-скоро да пръсне своите легиони така, че да могат да реагират максимално бързо, независимо от мястото на поредния удар на череките. В края на краищата планът на императора сработи доста добре. Вярно, наложи ми се да прекарам известно време във Вал Алорн, опитвайки да налея малко здрав разум в главите на няколко поредни черекски крале, което се оказа доста тежко занятие. Накрая обаче загубите при набезите им започнаха значително да надхвърлят стойността на заграбената плячка и те все пак се отказаха.

Мисля, че беше някъде през 2940-та, когато минах през Во Вакюм, за да навестя Поулгара и май улучих подходящия момент. Нейна светлост дукесата на Ерат, както гласеше по онова време титлата на моята обична дъщеря, тъкмо се бе влюбила. Знаех си, че твърде дългия престой в Арендия няма да й се отрази добре.

Заварих я да подкастря розите в мраморната градина на прекрасната си къща или палат, ако трябва да сме по-точни.

— Е, Стари Вълко — поздрави ме тя, — как я караш напоследък?

Свих рамене.

— Долу-горе.

— Светът още ли е цял и невредим, благодарение на нежните ти грижи?

— Кажи-речи. Наложи ми се да го позакърпя на няколко пъти.

— Я погледни това — каза тя, отряза внимателно една роза и ми я подаде. Розата беше бяла, но не изцяло, ръбчетата на нежните й листенца бяха обагрени в наситено лилаво.