Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

— Лейди Поулгара! — изреваха всички в един глас и пресушиха чашите до дъно в моя чест.

Насред тържеството Рива и Белдаран незабелязано се измъкнаха. Пиршеството ставаше все по-шумно, а чичо Белдин обръщаше в гърлото си всяка изпречила му се чаша. Търпях това, доколкото ми стигаха силите. Самообладанието обаче ми изневери, когато един брадат алорн от другия край на масата се изправи, разля половината от чашата си върху дамата до него и изфъфли: „Исфинете!“, а после продължи:

— Дами и господа, да пием за мойто куче Бузър!

— За Бузър! — откликнаха ентусиазирано всички и пиха на екс.

Това вече преля чашата! Аз рязко се изправих на крака.

— За кого ще вдигнеш тост, Поул? — попита Белдин. Очите му вече гледаха мътно, а езикът му се оплиташе.

Знам, че не биваше да го правя и на следващата сутрин се извиних неколкократно, но тогава бях малко ядосана.

— Защо пък не за теб, скъпи чичо — отвърнах със захарно гласче. — Дами и господа — провъзгласих, — да пием за моя най-скъп чичо Белдин!

После излях чашата с ел върху брадата му и изхвръкнах от залата, последвана от останалите дами.

Алорните притежават неизчерпаеми количества силен ел, затова сватбеното тържество продължи цели три дни.

Аз обаче не присъствах докрая.

Сутринта на четвъртия ден след сватбата баща ми дойде в моите покои. Поговорихме малко, а после поканихме и Черек Мечото рамо. Той видимо не се чувстваше добре, но поне беше поизтрезнял.

— Говорих с Драс и Алгар тази сутрин — каза той. — Алгар предложи да се съберем, та всеки от нас да разкаже, каквото знае. Рядко имаме случай да сме заедно и да поговорим, а по света се случват много неща.

— Добро предложение — съгласи се баща ми. — Извикай Рива, пък аз ще потърся Белдин. — После ми хвърли един поглед. — Защо и ти не се присъединиш, Поул? — предложи той.

— Това пък за какво е?

— За да съм спокоен, скъпа дъще — изрече някак многозначително той.

— Ще бъде според волята на баща ми — приех с престорено примирение.

— Много добри обноски има, нали? — отбеляза Черек.

— Не съди прибързано, Черек — предупреди го баща ми.

Така взех участие в първата сесия на онова, което по-късно стана известно под името Съветът на алорните. В началото само седях по-назад и слушах. Основна тема на разговора беше присъствието на ангараките от тази страна на Източно море, а тогава не знаех почти нищо за тях и тяхната раса.

Моето детство на полудивачка ми беше спестило проблемите и ежбите между расите. Тук изобщо не става дума за чисто физическите различия. Алорните са високи и руси, а толнедранците — дребни и тъмни. Всички останали разлики обаче бяха основно в материалната и духовна култура. Най-важното за алорните е една разгорещена битка, а толнедранците биваха насърчавани да трупат пари. По времето на първия съвет разбрах, че на ангараките е втълпено първо и единствено да се страхуват от Торак и в по-широк смисъл — от неговите свещеници, гролимите. Въпреки някои повърхностни различия обаче, дълбоко в душата на всеки ангарак дремеше по един тул.

Докато хората на Торак се простираха само в границите на Малория, те не представляваха реална заплаха за нас. Но сега мурги, надраки и тули бяха преминали на отсамната страна на морето, използвайки природния мост между континентите. Алорните решиха, че вече не само трябва да говорят за ангараките, но и да се опитат да спрат похода им.

Стори ми се обаче, че нещо все убягва от погледа на участниците в съвета. Те ненавиждаха всички ангараки, без да си дават сметка за културните различия, които разделяха тяхното общество. В действителност то не беше така монолитно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Типичният подход на алорните към всеки проблем е да започнат да острят брадвите си. Още в самото начало разбрах, че една открита конфронтация с ангараките само ще сплоти редиците им. Последното нещо, което целяхме ние, беше именно тяхното обединение.

Тъкмо се канех триумфално да обявя заключението си, когато гласът на майка ми ме спря: „Не е това начинът, по който трябва да постъпиш, Поул. Мъжете се страхуват от интелигентни жени. Затова представи онова, което мислиш, като предложение, вместо да го обявяваш за завършено решение. Посей семето в главите им и търпеливо изчакай то да поникне. Ще бъдат много по-склонни да ти съдействат, ако си внушат, че идеята е дошла от тях.“

„Но…“ — наканих се да протестирам аз.

„Послушай ме, Поул. Достатъчно е да ги насочиш в правилната посока, а после ги увери колко добре постъпват, като се придържат към идеята ти.“