Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

„Знаете ли къде може да намеря баща си?“ — попитах ги.

„Последният път, когато говорихме с него, беше в Толнедра, Поул — отговори Белкира. — Но той много пътува и е трудно да му се хванат дирите.“

„Искам да му пратя известие — уведомих ги аз. — Но сигурно сме заобиколени от вражески уши, затова не искам да навлизам в подробности.“

„Ако е нещо спешно, можем да дойдем при теб, а после да го потърсим заедно“ — предложи Белтира.

„Не, не е нищо спешно — поне засега. Тук просто става нещо, което ще протече за точно определено време — реших че съм предпазлива в изразите. — Да сте намирали нещо ново и вълнуващо при Мрин напоследък?“

„Нищо ново — отговори Белкира. — Сякаш всичко е замръзнало в една точка.“

„Тук вече дойде пролетта, чичо — казах. — Забелязвал ли си как през пролетта времето се отпуска и затопля?“ Бях сигурна, че близнаците ще схванат смисъла на посланието ми, кодирано в това иначе съвсем безобидно изречение.

„Ами да, така е — съгласи се Белтира. — Като ни обърна внимание, вече и ние забелязваме някои промени. Откога настъпи пролетта при вас?“

„Вече три седмици, чичо. Снегът вече се топи и скоро ще поникнат кокичетата.“

Бях уверена, че ако ни подслушва някой гролим, той ще бъде очарован от моята прогноза за времето.

„Ние и двамата много обичаме кокичета“ — добави Белкира.

„Аз също ги харесвам. Ако се чуете с баща ми, предайте му моите поздрави.“

„Разбира се, Поул.“

Много се гордеех с начина, по който успях да им предам новината за състоянието на Илдера, без да споменавам нищо конкретно. Както се оказа по-късно обаче, изглежда бях подценила схватливостта на Чамдар.

Късно през есента състоянието на Алара внезапно се влоши. През пролетта и лятото тя беше така увлечена от развитието на бременността на Илдера, че изглеждаше съвсем нормална. Но когато листата започнаха да пожълтяват, тя изведнъж беше обзета от манията, че Дарал се е загубил някъде в планината. Сега вече знам откъде й беше внушено това, но тогава нейното бълнуване напълно ме обърка. Вече не смеех нито за миг да я изпусна от очи. Щом обърнех гръб, тя вече беше изчезнала някъде. След часове трескаво търсене обикновено я откривах да броди безцелно из леса наоколо, викайки с равен глас името на мъжа си. Жалните й викове ми късаха сърцето и душа не ми даваше да й се скарам.

Сега, от дистанцията на времето признавам, че Чамдар не беше обикновен гролим. Той умееше много умело да се прикрива и да заличава дирите си. Нито веднъж не успях да усетя присъствието му, нито пък да заподозра какво прави с разума на Алара. Нещо повече — той ме познаваше дори по-добре, отколкото можех да допусна. Например знаеше, че единственото нещо, което можеше да ме накара да изляза в гората, бе отсъствието на Алара. Нито един гролим не би могъл да осъзнае колко дълбоко съм привързана към членовете на моето семейство. Чамдар не само усети любовта ми към тях, но и успя да се възползва от нея и да ме отдалечи от Анат в съдбоносния момент.

В навечерието на Ерастидите Илдера беше обхваната от фалшиви родилни болки. Сега знам, че Чамдар имаше пръст и в това. Една селянка ми донесе тревожната вест от Геран, който ме викаше при себе си. Погледнах Алара. Тя изглеждаше дълбоко заспала. Внимателно се промъкнах в съзнанието й и направих така, че да спи непробудно. После си взех инструментите и забързах към другия край на селото, за да изродя най-новия член на семейството ни.

Мъките на Илдера продължиха няколко часа, а след това родилните болки постепенно отшумяха.

— Какво не е наред, лельо Поул? — попита Геран с леко изтънял глас.

— Няма нищо, Геран — уверих го аз. — Раждането обикновено протича по този начин. Илдера още не е напълно готова.

— Може би искаш да кажеш, че тя се упражнява ?

Не бях чула някой да се изразява по този начин досега и той ми се видя много забавен. Геран обаче много се обиди от моя смях.

— Тя се чувства прекрасно, Геран — уверих го аз. — На това акушерките му казват „лъжливо раждане“. Както виждаш, случва се толкова често, че дори си има име. До утре няма да стане нищо съществено. Тя сега спи, затова и ти можеш да си отдъхнеш. Бъди спокоен, ще те извикаме, когато се наложи.

Хлопнах чантата с инструментите и поех през снега обратно към къщи. Когато се върнах, Алара вече я нямаше. Още тогава трябваше да се досетя, че Чамдар е пробил моята защита над съзнанието на Алара. Никой не се е събуждал, след като съм му наредила да спи, докато не му кажа да отвори очи.