Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Йоко още ли е тук? — попита мъжът.

Йоко беше млада жена, която всеки ден от ранен следобед до късна вечер седеше в стаята на прислугата. По онова време всяка окия беше свързана с чайните с частна телефонна система и Йоко бе по-заета от всички вкъщи — вдигаше въпросния телефон и записваше ангажиментите на Хацумомо за банкети и тържества понякога за шест месеца или дори за година напред. Обикновено обаче нощните часове на Хацумомо оставаха незапълнени чак до сутринта на предния ден и цялата нощ преди това продължаваха да се обаждат от разни чайни, чиито клиенти искаха по възможност тя да се отбие. Същата вечер обаче нямаше много обаждания и си помислих, че и Йоко е задрямала като мен. Мъжът не изчака да му отговоря, а ми направи знак да мълча и тръгна по пръстения коридор към стаята на прислугата.

Следващото, което чух, бяха извиненията на Йоко — наистина бе заспала, а после тя проведе дълъг разговор с оператора в централата. Наложи й се да се свърже с няколко чайни, докато открие Хацумомо и остави съобщение, че в града е пристигнал актьорът от театър Кабуки Оное Шикан. Тогава изобщо не знаех, че няма никакъв Оное Шикан и че това е просто код.

После Йоко си тръгна. Не изглеждаше разтревожена, че в стаята на прислугата чака някакъв мъж, тъй че реших да на казвам никому за това. Решението ми се оказа разумно, защото, когато след двайсет минути се появи, Хацумомо спря в преддверието и ми каза:

— Все още не съм ти вгорчила напълно живота. Но ако споменеш някога, че тук е идвал мъж или че съм се върнала за малко преди края на вечерта, ще ти дам да разбереш.

Стоеше над мен и когато бръкна за нещо в ръкава на кимоното си, дори в полумрака видях ясно, че ръцете и от китките нагоре пламтят. После тя влезе в стаята на прислугата и затвори плъзгащата се врата след себе си. Чух кратък приглушен разговор, след което цялата окия потъна в тишина. Струваше ми се, че от време на време чувам тих хленч или стон, но звуците бяха толкова тихи, че не бях сигурна. Не бих казала, че разбирах какво правят вътре, но си спомних как сестра ми стоеше с вдигната рокля пред момчето на Суги. И изпитах такава смесица от отвращение и любопитство, че дори да можех да напусна мястото си, мисля, че не бих го направила.

Веднъж седмично Хацумомо и любовникът й, който, оказа се, беше готвач в един съседен ресторант за китайски макарони, идваха и се затваряха в стаята на прислугата. Знаех, че се срещат и на други места, защото често молеха Йоко да предаде съобщение и аз понякога я чувах какво говори по телефона. Всички прислужници бяха наясно с аферата на Хацумомо, но никой не намекваше и с дума на Баба, Майка или Леля, което показва каква власт имаше тя над нас. Ако я разкриеха, Хацумомо щеше, разбира се, да си навлече неприятности, че има любовник, да не говорим пък за това, че го водеше вкъщи. Времето, прекарано с него, не носеше пари и дори я отвличаше от партита и чайни, където иначе щеше да прави пари. Освен това всеки богат мъж, който би искал да поддържа скъпа и продължителна връзка, би, естествено, загубил донякъде интерес към нея или изобщо би се отказал, ако разбереше, че тя има вземане-даване с готвач на ресторант за китайски макарони.

Една нощ тъкмо се връщах от двора — бях отскочила до кладенеца да пийна вода, когато чух външната плъзгаща се врата да се отваря, а после и да се затваря с трясък.

— Наистина, Хацумомо сан — изрече нечий плътен глас, — ще събудиш всички тук…

Така и не разбрах защо Хацумомо поемаше риска да води любовника си тук, макар че може би самият риск я, въодушевяваше. Но никога преди не бе проявявала лекомислието да вдига шум. Едва успях да изтичам до мястото си и да седна на колене, когато Хацумомо се появи във вестибюла с два пакета в ленена хартия. След нея се появи друга гейша, Беше толкова висока, че й се наложи да се приведе, за да мине през ниската врата. Когато се изправи в цял ръст и погледна надолу към мен, устните й някъде в дъното на дългото й лице ми се сториха неестествено големи и тежки. Никой не би я нарекъл хубава.

— Това е нашата най-нисша прислужница — каза Хацумомо. — Мисля, че си има и име, но защо не й викаш просто „малката госпожица глупачка“.

— Е, малка госпожице глупачке, я иди и донеси на по-голямата си сестра и на мен нещо за пиене.

Плътният глас, който бях чула преди малко, бе неин, а не на любовника на Хацумомо.

Обикновено Хацумомо обичаше да пие специално саке, наречено амакути, което е леко и сладко. Но то се прави само зиме и, изглежда, се бе свършило. Вместо това налях две чаши бира и им ги изнесох. Двете бяха вече на двора и стояха по налъми на пръстения коридор. Видях, че са много пияни, а приятелката на Хацумомо имаше прекалено големи крака за нашите дървени налъми, тъй че не можеше да направи и крачка, без двете да не избухнат в смях. Вероятно си спомняте, че дъсченият коридор минаваше покрай външната страна на къщата. Когато се появих с бирата, Хацумомо беше вече оставила двата пакета на дъските и тъкмо се канеше да отвори единия.