Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Горе на стълбищната площадка коленичих в непрогледния мрак и извиках:

— Моля да ме извините!

Почаках, но нищо не се случи.

— По-високо! — обади се отдолу Корин. — Защото не те очакват.

— Моля да ме извините! — извиках пак.

— Един момент! — дочух приглушен глас и след малко ватата се плъзна встрани. Момичето, коленичило вътре, не бе по-голямо на години от Сацу, но изглеждаше слабо и плахо като птичка. Подадох й пакета. Тя бе много изненадана и го пое едва ли не с ужас.

— Кой е, Асами сан? — обади се глас. Един хартиен фенер на антична стойка блещукаше край току-що приготвена за сън постеля. Бях сигурна, че постелята е за гейшата Мамеха, защото чаршафите бяха колосани, а покривалото — от прекрасна коприна, а и защото на нея имаше такамакура — висока възглавница — като тази, която използваше Хацумомо. Всъщност това не беше възглавница в истинския смисъл на думата, а вдлъбната като люлка дървена стойка за врата само така гейшата можеше да спи, без да развали разкошната си прическа.

Прислужницата не отговори, а разгърна хартията колкото се може по-тихо и завъртя кимоното насам-натам, за да улови отражението на светлината. Като зърна драсканиците с туш, ахна и сложи ръка на устата си. И почти едновременно с това по бузите й потекоха сълзи. Глас отвътре попита:

— Асами сан! Кой е?

— О, никой, госпожице — извика в отговор прислужницата. Съжалих я, като видях как избърса бързо сълзите в ръкава си. Преди да успее да затвори плъзгащата се врата, зърнах за миг господарката й. Веднага разбрах защо Хацумомо нарича Мамеха „госпожица Съвършенство“. Лицето й имаше формата на съвършен овал, като на кукла, и дори без грим беше гладко и нежно като порцелан. Тя дойде до вратата и понечи да надникне към тъмните стълби, но не видях нищо повече, защото прислужницата побърза да затвори вратата.

Когато на другия ден се върнах от училище, Майка, Баба и Леля се бяха затворили в официалната гостна на първия етаж. Бях сигурна, че говорят за кимоното. И наистина в мига, в който Хацумомо се върна отнякъде, една от прислужниците побърза да иде и да предупреди Майка. Тя излезе от гостната и спря Хацумомо на стълбата към горния етаж.

— Имахме кратко посещение тази сутрин — от Мамеха и прислужницата й.

— О, госпожо, знам какво се каните да кажете. Чувствам се ужасно заради кимоното. Опитах се да спра Чийо, преди да го е наплескала с туш, но беше вече късно. Сигурно си е мислела, че е мое! Не знам защо това момиче ме мрази толкова от самото начало… Да съсипе такова прекрасно кимоно, само и само за да ме засегне!

Леля беше вече докуцукала до антрето.

— Матте машита! — извика тя.

Разбрах прекрасно думите й. Те означаваха „Чакахме те!“ Но нямах представа какво искаше да каже с тях. Всъщност беше умно от нейна страна, защото така понякога вика публиката в театър Кабуки, когато на сцената излиза голяма звезда.

— Нима допускаш, че имам нещо общо с кимоното, а, Лельо? — попита я Хацумомо. — Защо ми е да го правя?

— Всички знаят колко мразиш Мамеха — кресна й в отговор Леля. — Мразиш всяка по-успяваща от теб!

— Това означава ли, че трябва да те обичам безкрайно, Лельо, понеже си пълна неудачница?

— Нищо подобно! — намеси се Майка — А сега ме чуй, Хацумомо. Нима мислиш всички за толкова глупави, че да повярват на лъжите ти? Няма да търпя подобно поведение дори от теб. Изпитвам огромно уважени към Мамеха. И да не съм чула друг път за такова нещо. Колкото до кимоното, никой трябва да плати за него. Не знам какво се е случило през нощта, но няма съмнение кой е държал четката. Прислужницата е видяла момичето. То ще си плати — заяви Майка и захапа лулата си.

Баба също излезе от гостната и извика на една прислужница да донесе бамбукова пръчка.

— Чийо има достатъчно дългове — обади се Леля. — Не виждам защо трябва да плаща и дълговете на Хацумомо.

— Стига сме обсъждали — отсече Баба. — Момичето трябва да изяде боя и да бъде принудено да върне стойността на кимоното. Край! Къде е пръчката?

— Аз ще я набия — рече Леля. — Не би искала ставите ти пак да се възпалят, Бабо. Хайде, Чийо, тръгвай.

Леля изчака прислужницата да донеси пръчка и ме поведе към двора. Беше толкова разгневена, че ноздрите й бяха по-големи от всякога, а очите й приличаха на свити юмруци. От пристигането си в тази окия постоянно внимавах да не направя нещо, заради което да ям бой. Изведнъж ми стана страшно горещо, а камъните под краката ми се размазаха. Но вместо да ме набие, Леля опря пръчката до стената на склада, пристъпи и поде тихо: