Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Дъждът се бе засилил, така че по-скоро тичах, а не вървях по тясната пътека покрай чайната. Вратата на задния вход се отвори веднага щом застанах пред нея — същата прислужница вече ме очакваше, седнала на колене. Не каза пито дума, а просто взе кутията с шамисена от ръцете ми.

— Госпожице, може ли да попитам? — престраших се аз. — Бихте ли ми казали къде е районът Миягава-чо?

— Защо искаш да отидеш там?

— Трябва да взема нещо.

Тя ме изгледа особено, но после ми каза да вървя все покрай реката и подмина ли театър „Минамидза“, ще съм в Миягава-чо.

Реших да изчакам под стряхата на чайната, докато дъждът спре. Огледах се. Открих крило на сградата, което се провиждаше между стоборите на оградата край мен. Надникнах през пролуките и видях красива градина и прозорец В дъното. В красива стая с татами, окъпана в оранжева светлина, група мъже и жени седяха около маса с чашки саке и халби бира. Хацумомо също беше сред тях, както и възрастен мъж със сълзливи очи — явно бе стигнал до средата на историята, която разказваше. Хацумомо изглеждаше развеселена от нещо, макар и очевидно не от разказа на възрастния. Тя не сваляше очи от една гейша, седнала с гръб към мен. Спомних си последния път, когато надничах в чайна с дъщерята на господин Танака, Кунико, и започна да ме обзема същото онова усещане за тежест отпреди много години пред гробовете на първото семейство на баща ми — сякаш земята ме теглеше надолу. Една мисъл се роди в съзнанието ми и започна да го изпълва, докато не можех повече да се правя, че не я забелязвам. Исках да избягам от нея, но бях тъй безсилна да я спра, както вятърът е безсилен да се възпре да духа. Затова се отдръпнах от оградата, приклекнах на каменната пътека, опрях се на вратата и заплаках. Не можех да престана да мисля за господин Танака. Беше ме отнел от майка ми и баща ми, беше ме продал в робство, беше изтъргувал сестра ми още по-ужасяващо. А аз го бях взела за добър човек. Мислех, че е толкова изискан, толкова сърдечен. Какво глупаво дете съм била! Реших никога повече да не се връщам в Йороидо или ако се върна, то да е само за да кажа на господин Танака колко много го мразя.

Когато най-сетне се изправих на крака и избърсах очи с мократа си дреха, дъждът се бе превърнал в мъгла. Камъните по пътеката изглеждаха като позлатени от отражението на фенерите. Минах обратно през района Томинага-чо към театър „Минамидза“ с огромния му покрив, който някога — в деня, когато господин Бекку ни доведе със Сацу от гарата и бях взела за дворец. Прислужницата от чайната „Мидзуки“ ми беше казала да вървя все покрай реката, докато не подмина „Минамидза“, но точно при театъра крайбрежният път внезапно свърши. Затова продължих по улицата зад театъра. След няколко преки се оказах в район без улично осветление, почти безлюден. Тогава все още не знаех, но улиците бяха пусти главно поради Голямата депресия, а иначе по всяко друго време Миягава-чо би бил много по-оживен дори от Гион. Онази вечер обаче ми се стори много тъжно място и си мислех, че винаги си е било и ще си бъде такова. Дъсчените фасади изглеждаха като тези в Гион, но нямаше дървета, нямаше го прелестния поток Ширакава, нито красивите преддверия. Единствената светлина бе от крушките над зейналите входове, пред които на столове седяха старици, често с по две-три жени, които помислих за гейши, застанали зад гърба им. Носеха кимона и украшения за коса като гейшите, само че възелът на обитата им бе не отзад, а отпред. Не бях виждала подобно нещо преди и не го разбрах, но това е белег за проститутка. Жена, която трябва цяла нощ да отвързва и завързва обито на кимоното си, не може да се справи, ако възелът е на гърба й.

Намерих „Тацуйо“ с помощта на една от тези жени — беше в дъното на глуха уличка, на която имаше още само три къщи. На всяка отстрани до вратата висеше табела. Не мога да опиша как се почувствах, когато на една от тях прочетох „Тацуйо“, но ще ви кажа само, че цялата треперех и имах чувството, че ще се пръсна. На входа на „Тацуйо“ седеше възрастна жена и разговаряше през улицата с друга, по-млада, и двете седнали на столове. Всъщност говореше главно жената пред „Тацуйо“. Седеше, опряла гръб на рамката на вратата. Сивото й кимоно висеше и бе почти разтворено, а краката й бяха обути в сламени сандали. Бяха от груба слама като на селяните в Йороидо и по нищичко не приличаха на лакирани сандали, каквито носеше Хацумомо. Нещо повече — краката на тази жена бяха боси, а не с плътно прилягащи копринени таби. Въпреки това и въпреки че ноктите им бяха неравни, тя ги бе изпънала напред, и то тъй, сякаш се гордееше с вида им и искаше да бъдат забелязани.