Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Какво си направила на Хацумомо? Тя е готова да те унищожи. Трябва да има някаква причина и аз искам да я чуя.

— Кълна се, че се отнася така с мен, откакто съм тук. Не знам какво съм й направила.

— Баба може да я нарича глупачка, но, повярвай ми, Хацумомо не е никак глупава. И ако е решила да ти съсипе напълно кариерата, ще го направи. С каквото и да си я разгневила, трябва да престанеш да го правиш, разбра ли?

— Не съм направила нищо, Лельо. Кълна се!

— Не бива никога да й вярваш, дори когато се опитва да ти помогне. И без това вече ти стовари толкова дългове, че едва ли някога ще успееш да ги върнеш с труд.

— Не разбирам нищо… за дълговете.

— Малката хитрост на Хацумомо с кимоното ще ти струва повече пари, отколкото някога си си представяла. Това искам да кажа.

— Но… как ще ги спечеля?

— Щом започнеш да работиш като гейша, ще плащаш за него на окията както за всичко останало — за храната и уроците, а ако се разболееш — за лекар. Ще плащаш всичко сама. Защо Майка прекарва, мислиш, толкова време сама в стаята си и пише цифри в онези свои книжки? Дължиш на тази окия дори парите, които е дала, за да те купи.

През месеците, прекарани в Гион, наистина ми беше хрумвало, че преди със Сацу да ни отведат от къщи, известна сума е сменила притежателя си. Често си мислех за разговора, който бях дочула между господин Танака и баща ми, както и за думите на госпожа Суетня, че двете със сестра ми сме подходящи. Питах се ужасена дали господин Танака бе взел пари за това, че помогна да ни продадат, и каква ли е била цената ни. Но никога не си бях представяла, че аз ще трябва да връщам тези пари.

— Ще ги изплатиш едва след много години като гейша — продължи Леля. — Но никога не ще успееш да върнеш тези пари, ако се провалиш като мен. Така ли искаш да прекараш бъдещето си?

В този момент ми беше напълно безразлично как ще прекарам бъдещето си.

— Ако искаш да си съсипеш живота в Гион, има какви ли не начини за това. Може да се опиташ да избягаш, но направиш ли го, Майка ще погледне на теб като на лоша инвестиция — тя няма да вложи и една йена повече в човек, готов всеки момент да изчезне. Това ще означава край на уроците ти, а без тях не можеш да станеш гейша. Или пък можеш да направиш нещо, заради което учителите да те намразят и да не ти окажат помощта, от която се нуждаеш. Или пък да израснеш грозна като мен. Не бях толкова грозна, когато като момиче Баба ме купи от родителите ми, но от мен нищо не излезе и тя винаги ме е мразила за това. Веднъж ме наби така жестоко за нещо, че ми счупи бедрото. Тогава престанах да бъда гейша. Това е причината аз да хвана пръчката, вместо да те оставя в нейните ръце.

Заведе ме до пътеката и ме накара да легна по корем. Беше ми все едно дали ще ме бие, струваше ми се, че нищо не може да направи живота ми по-ужасен. Всеки път, когато тялото ми подскачаше под ударите на пръчката, изпищявах колкото ми глас държи и си представях как прекрасното лице на Хацумомо ме гледа с усмивка. Когато свърши, Леля ме остави да си плача. Скоро усетих, че пътеката потреперва от нечии стъпки и видях Хацумомо да стои над мен.

— Ще ти бъда безкрайно благодарна, Чийо, ако се отместиш от пътя ми.

— Обещахте да ми кажете къде е сестра ми, Хацумомо сан.

— Да, така е. — Тя се приведе, лицето й беше вече до моето. Очаквах да заяви, че все още не съм направила достатъчно и че когато измисли какво още трябва да направя, тогава ще ми каже. Но стана нещо съвсем друго. — Сестра ти е в една джоро-я на име „Тацуйо“ — изрече тя. — В района Миягава-чо, на юг от Гион.

После ме подритна и аз се свих да й направя път.

Не бях чувала думата „джоро-я“ преди, затова, когато на другия ден вечерта Леля изпусна кутия за шев в коридора и ме помоли да й помогна да събере нещата, попитах:

— Какво значи джоро-я, Лельо?

Тя не отвърна, а продължи да навива една макара.

— А, Лельо?

— Такова място, където ще свърши Хацумомо, ако някога си получи заслуженото.

Явно не беше склонна да продължи, тъй че нямах друг избор, освен да се откажа да я разпитвам.

Не получих отговор на въпроса си, но нещо ми подсказваше, че Сацу може би страда дори повече от мен. Затова за почнах да мисля как да се добера до това място на име „Тацуйо“ веднага щом намеря възможност. За беда, едно от наказанията ми за кимоното на Мамеха бе забраната да напускам къщата за петдесет дни. Разрешаваха ми да ходя на училище, но само ако Пити ме придружаваше, ала вече не ме изпращаха да изпълнявам разни поръчки. Предполагам, че стига да поисках, винаги можех да се измъкна, но вече си давах сметка каква глупост щях да извърша. Преди всичко нямах представа как да намеря „Тацуйо“. И което беше по-лошо, откриеха ли, че ме няма, щяха да изпратят господин, Бекку или някой друг да ме търси. Няколко месеца преди това една млада прислужница от съседната окия беше избягала, но я върнаха още на другата сутрин. През следващите няколко дни така я биеха, че настръхвах от писъците й. Понякога дори си запушвах ушите, за да не ги чувам.