Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Оставаше й само да си довърши грима и да си сложи украшенията за коса. Двете с Леля я последвахме в стаята. Хацумомо седна на колене пред тоалетката и извади лакирана кутийка с червило за устни. Нанесе го с четчица. Модата по онова време бе горната устна да не се черви, така че долна та изглеждаше по-пълна. Белият грим поражда какви ли не странни илюзии — ако гейша начерви изцяло устните си, устата й ще заприлича на две големи парчета риба тон. Ето защо повечето гейши предпочитат нацупена форма, нещо като цъфнала теменужка. Ако по природа не се радва на такава форма, което е твърде рядко, една гейша почти винаги променя с червилото устата си, за да изглежда много по-кръгла, отколкото е в действителност. Но както казах, модата тогава бе да се черви само долната устна и Хацумомо направи точно това.

После тя взе парчето павлония, което ми показа по-рано, и го запали с клечка кибрит. Остави го няколко секунди да гори, духна пламъка, изстуди обгореното място с пръсти, обърна се към огледалото и прокара овъглената част по веждите си. Получи се очарователна меко сива сянка. После Хацумомо отиде до гардероба и си избра няколко украшения за коса, включително и едно от костенурка, както и необикновен грозд от перли, закрепен на дълга фиба. Постави украшенията в косата си, сложи си парфюм отзад на врата и пъхна плоското дървено шишенце в обито си в случай, че й се наложеше да го използва по-късно. Там напъха и сгъваемо ветрило, а в левия ръкав на кимоното си — носна кърпичка. Свърши, обърна се и ме погледна. Усмихваше се като преди малко с онази своя едва забележима усмивка и дори, Леля трябваше да въздъхне, очарована от изумителната й хубост.

Независимо от това кой какво си мислеше за Хацумомо, тя беше кралицата на нашата окия, защото печелеше парите, от които живеехме. И като кралица можеше да се разбеснее, ако, прибирайки се късно нощем, намереше къщата тъмна и прислугата заспала. С една дума, дойдеше ли си прекалено пияна, за да е в състояние да си разкопчае и свали чорапите, някой трябваше да го направи вместо нея. А ако беше гладна, тя със сигурност нямаше да отиде в кухнята да си приготви нещо — да речем, любимото й умебоши очадзуке, което значи студен ориз и наквасени в горещ чай мариновани кисели сливи. Всъщност нашата окия не бе изключение в това отношение. Задължението да седи будна и да посрещне с поклон гейшата бе на най-младшата от „пашкулите“, както често наричаха бъдещите гейши. А откакто започнах обучението си, най-младшата в нашата окия бях аз. Пити и двете по-възрастни прислужници си бяха легнали много преди полунощ и вече спяха дълбоко само на около метър от дървения под на вестибюла, но аз трябваше да продължа да седя коленичила там понякога чак до два през нощта и да се боря с дрямката. Стаята на Баба беше наблизо. Тя спеше на запалена лампа и леко открехната врата. Лъчът светлина върху празната ми постеля ме караше да си мисля за един ден не много отдавна, когато двете със Сацу бяхме отведени от родното ни село. Сутринта надникнах в задната стая и видях мама, потънала в сън. Баща ми бе метнал рибарска мрежа върху хартиените щори, за да затъмни стаята, но от това тя изглеждаше толкова мрачна, че реших да отворя единия прозорец. И тогава ярък лъч слънчева светлина падна върху постелята на мама и освети ръцете й — бледи и костеливи. Гледах струята светлина от стаята на Баба върху постелята си… и се питах дали мама е все още жива. Двете толкова си приличахме, че със сигурност щях да съм разбрала, ако е умряла, но, разбира се, не бях получила никакъв знак.

Една вече доста студена есенна нощ аз дремех, опряна на един стълб, когато чух външната врата да се отваря. Хацумомо щеше да се разгневи, ако ме свареше заспала, затова направих всичко възможно да изглеждам бодра. Ала когато и вътрешната врата се отвори, с изненада видях мъж с традиционна широка в раменете и стегната на кръста дреха като на работник и селски панталони. Но иначе не изглеждаше да е нито работник, нито селянин. Прическата му бе много модерна — намазана с брилянтин и причесана назад коса, а добре поддържаните мустачки му придаваха интелигентен вид. Той се наведе, взе главата ми в ръцете си, за да ме огледа добре, и изрече високо:

— О, ама ти си хубава. Как ти е името?

Бях сигурна, че е работник, макар да не можех да си обясня защо идва толкова късно през нощта. Боях се да му отговоря, но успях някак да си кажа името, а той наплюнчи пръста си и докосна бузата ми — да махне мигла, както се оказа.