Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Двамата дълго разговаряха и накрая Хацумомо му каза, че е дошла да ме регистрира за занятията в училището. Аваджиуми все още не ме бе погледнал, но сега обърна гигантската си глава към мен. След миг стана и вдигна една от книжните щори на прозореца, за да стане по-светло.

— О, мислех, че очите ме лъжат — рече той. — Трябваше веднага да ми кажеш какво красиво момиче водиш със себе си. Очите й… имат цвета на огледало!

— На огледало ли! — извика Хацумомо. — Но огледалото няма цвят, Аваджи сан.

— Разбира се, че има. Искрящо сив. Когато се оглеждаш, виждаш само себе си, но аз откривам красив цвят.

— Така ли? За мен не е чак толкова красив. Веднъж видях един умрял — измъкваха го от реката и на цвят езикът му бе досущ като очите й.

— Може би защото си прекалено красива, за да забелязваш другаде красота — каза Аваджиуми, отвори една счетоводна книга и взе писалката. — Както и да е, нека регистрираме момичето. Сега… Чийо, нали? Кажи ми пълното си име, Чийо, и мястото на раждане.

Щом чух това, веднага си представих как Сацу стои и гледа нагоре към Аваджиуми, объркана и уплашена. Трябваше и тя да е била по някое време тук, защото, щом на мен ми се налагаше да се регистрирам, същото се отнасяше и за нея.

— Фамилията ми е Сакамото — отвърнах. — Родена съм село Йороидо. Но може би вече сте го чули, господине, от моята по-голяма сестра Сацу?

Опасявах се, че въпросът ми ще вбеси Хацумомо, но за моя изненада тя изглеждаше едва ли не доволна.

— Ако е по-голяма от теб, би трябвало вече да се е регистрирала — отвърна Аваджиуми. — Но не ми е попадала. Не мисля, че изобщо е в Гион.

Едва сега проумях усмивката на Хацумомо — тя предварително знаеше какъв ще е отговорът му. Ако имах някакви съмнения дали, както твърдеше, наистина е разговаряла със сестра ми, то те се изпариха. В Киото имаше и други райони, обитавани от гейши, макар да не знаех кой знае колко за тях. Сацу бе в някой от тях и аз се зарекох да я намеря.

Когато се върнах в нашата окия, Леля ме чакаше, за да ме заведе на баня по-надолу по улицата. Вече бях ходила там, но с по-възрастните прислужници, които обикновено ми даваха малка хавлиена кърпа и парче сапун и ме оставяха да се мия сама, а те клякаха на кахления под и се миеха една друга. Леля беше по-мила и седна да ми изтърка гърба. Бях изненадана, че е лишена от всякакво благоприличие — тя мяташе насам-натам увисналите си гърди, сякаш не бяха нищо повече от бутилки. Дори няколко пъти ме удари неволно по рамото с едната.

По-късно вкъщи ме облече в първото копринено кимоно в живота ми — яркосиньо със зелени треви по края и светложълти цветя по ръкавите и гърдите. После ме поведе нагоре по стълбата към стаята на Хацумомо. Преди да влезем, ме предупреди строго по никакъв начин да не разсейвам Хацумомо или, не дай си боже, да направя нещо, което би предизвикало гнева й. Тогава не я разбрах, но сега отлично знам защо бе толкова загрижена. Защото, когато се събужда сутрин, гейшата е като всяка друга жена — с омазнено от съня лице и неприятен дъх. Вярно, че прическата й е прекрасна, дори когато се мъчи да си отвори очите, но във всяко друго отношение е най-обикновена жена и в никакъв случай гейша. Превръща се в гейша едва когато седне пред огледалото, за да се гримира грижливо. Не че тогава започва да прилича на гейша. От този миг нататък тя започва да мисли като гейша. Наредиха ми да седна на крачка зад Хацумомо, откъдето можех да виждам лицето й в малкото огледало на тоалетката. Тя бе коленичила върху възглавничка и беше облечена в прилепващо на раменете памучно кимоно. В ръцете си държеше половин дузина четки с различна големина. Някои бяха широки като ветрила, други изглеждаха като клечици за хранене с малки като топлийки главички от мек косъм. Най-сетне Хацумомо се извърна и ми ги показа.

— Ето четките ми — обясни. — А спомняш ли си това? — Извади от чекмеджето на тоалетката си бурканче с белило и го размаха във въздуха, за да го видя добре. — Това е гримът, който ти казах никога да не докосваш.

— Не съм го докосвала — отвърнах.

Тя помириса няколко пъти затвореното бурканче и каза:

— Да, не мисля, че си го пипала. — После го остави и взе три цветни пръчици, сложи ги на дланта си и ми ги показа. — Това пък е за нюансите. Може да ги разгледаш.

Взех едната. Беше с големината на бебешко пръстче, но твърда и гладка като камък, така че не остави цветна следа по кожата ми. Единият край бе увит в тънък станиол, протрит от употреба.

Хацумомо си взе обратно пръчицата и ми протегна нещо като клонка, обгорена в единия край.