Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Влязохме в широка класна стая някъде към средата на коридора. По дължината на една от стените й имаше дъска с куки, на които висяха дървени таблички, а върху всяка бе дебело изписано с черен туш нечие име. Все още не можех да пиша и да чета добре, макар че всяка сутрин бях ходила на училище в Йороидо, а откакто пристигнах в Киото, Леля ме занимаваше по един час следобед. Тъй че успях да прочета само някои от имената. Пити пристъпи до дъската, извади от плитка кутия на пода дъсчицата с името си и я окачи на първата попаднала й свободна кука. Както разбирате, дъската на стената беше нещо като присъствена книга.

После се отбихме в още няколко класни стаи, за да може Пити да се „разпише“ за другите си уроци. Преди обяд трябваше да има четири часа — шамисен, танци, чайна церемония и своеобразен стил на пеене, който наричаме нагаута. Пити толкова се притесняваше, че е най-изоставащата по всичко, че когато си тръгвахме, за да идем да закусим вкъщи, не преставаше да мачка нервно обито на кимоното си. Но тъкмо се обувахме, и едно момиче на нашата възраст с разрошена коса прелетя през портата и премина тичешком през градината към училището. Като я видя, Пити видимо се поуспокои.

Изядохме по паница супа и се върнахме колкото се може по-скоро в училището, така че Пити да успее да коленичи най-отзад в класната стая и да си сглоби шамисена. Ако никога не сте виждали шамисен, сигурно ще ви се стори странен инструмент. Някои го наричат японска китара, но в действителност той е много по-малък от китара и има тънък дървен гриф с три ключа в горния край. Тялото на инструмента представлява малка кутия, на която подобно на барабан е опъната котешка кожа. Инструментът може да се разглоби на части и да се прибере в кутия или чанта. Така всъщност го посят от място на място. Във всеки случай Пити сглоби своя шамисен и изплезила език, започна да го настройва, но за жалост трябва да кажа, че нямаше никакъв слух и тоновете подскачаха нагоре-надолу като лодка по бурни вълни и все не успяваха да спрат на полагаемото им се място. Скоро стаята се напълни с момичета с шамисени и всички насядаха нагъсто като шоколади в кутия. Не откъсвах очи от вратата с надежда да влезе Сацу, но тя така и не се появи.

След минута пристигна и учителката. Беше дребна старица с писклив глас. Казваше се госпожа Мидзуми и точно с това име се обръщахме към нея. Мидзуми обаче доста напомня по звучене недзуми, сиреч мишка, тъй че зад гърба й я наричахме госпожа Недзум — Мишката. Мишката коленичи на възглавничка с лице към класа и не направи никакво усилие да изглежда дружелюбна. Когато ученичките се поклониха като една и я поздравиха с „добро утро“, в отговор тя само ги изгледа кръвнишки и не каза нито дума. Накрая погледна към дъската и извика едно име.

Въпросното момиче, изглежда, имаше много високо мнение за себе си. След като доплава до предната част на стаята, то се поклони на учителката и засвири. След минута-две Мишката й каза да спре и й наговори какви ли не неприятни неща за свиренето й, след което затвори със замах ветрилото си и й направи с него знак да се оттегли. Момичето благодари, поклони се отново и се върна на мястото си, а Мишката извика следващата ученичка.

Това продължи повече от час, докато най-сетне дойде и редът на Пити. Тя видимо нервничеше и наистина, щом започна да свири, всичко тръгна на зле. Най-напред Мишката я спря и грабна от ръцете й шамисена, за да го настрои. Пити засвири отново, но ученичките започнаха да се споглеждат, защото никой не разбираше какво точно се опитва да изсвири. Мишката удари шумно по масичката и им кресна да гледат право напред, а после започна да отмерва с ветрилото си ритъма, който Пити да следва. Това не помогна, тъй че в крайна сметка Мишката се зае да й показва как да държи плектъра. Стори ми се, че почти навехна всеки от пръстите й, опитвайки се да й обясни какво да прави. Накрая се отказа и от това и възмутено остави плектъра да падне на сламените рогозки. Пити го вдигна и се върна на мястото си с насълзени очи.

След тази случка разбрах защо е толкова притеснена, че е най-изоставащата в класа. Защото точно тогава разчорленото момиче, което сутринта тичаше към училище, застана отпред и се поклони.

— Не си губи времето в опити да любезничиш с мен! — изпищя в лицето й Мишката. — Ако не беше спала толкова до късно тази сутрин, щеше да си навреме тук, за да научиш нещо.

Момичето се извини и веднага започна да свири, но учителката не й обърна никакво внимание. Само каза: