Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

След около месец от пристигането ми в тази окия Майка ми каза, че вече е време да започна обучението си. На другата сутрин трябваше да придружа Пити, за да бъда представена на учителите. След това Хацумомо щеше да ме заведе на едно място, наречено „регистратура“, за което никога не бях чувала, а привечер трябваше да наблюдавам как тя се гримира и си облича кимоното. Традицията в окията повеляваше в деня, когато започва обучението си, момичето да присъства при подготовката за вечерта на най-старшата гейша.

Като чу, че на другия ден ще ме води в училището, Пити започна да нервничи ужасно.

— Трябва да си готова за тръгване веднага щом се събудиш. Закъснеем ли, по-добре да се удавим в мръсния канал.

Бях я виждала да излита толкова рано сутрин, че не успяваше да измие гурелите си. Освен това на излизане винаги бе сякаш готова да ревне. И наистина, чуех ли я да тропа с дървените си налъми край прозореца на кухнята, можех да се обзаложа, че плаче. Не се справяше добре — учението всъщност никак не й вървеше. Бе пристигнала в тази окия шест месеца преди мен, но тръгна на училище седмица-две след моята поява. Повечето дни, щом се прибереше по обяд, веднага се скриваше в стаята на прислугата, за да не види никой колко е разстроена.

На другата сутрин се събудих по-рано от друг път и за пръв път си облякох синьо-бялото кимоно, което ученичките носеха. Беше нищо и никакво памучно кимоно без подплата, с детски рисунък на квадратчета. Сигурна съм, че не изглеждах по-елегантна от пътник в странноприемница, който се е преоблякъл в леко кимоно, за да отиде да се изкъпе. Но никога досега не бях носила нещо толкова разкошно. Пити ме чакаше в преддверието и изглеждаше разтревожена. Тъкмо да си нахлузя сандалите, когато Баба ме повика.

— Не! — извика останалата почти без дъх Пити. И наистина лицето й се отпусна като разтопен восък. — Пак ще закъснея. Да се направим, че не сме я чули. Да тръгваме!

Бих се радвала да постъпя така, но Баба вече стоеше на вратата на стаята си и гледаше гневно към мен през централния проход. В крайна сметка тя не ме задържа повече от десет-петнайсет минути, но междувременно очите на Пити се бяха налели със сълзи. Когато най-сетне тръгнахме, тя закрачи толкова бързо, че едва я догонвах.

— Тая бабичка е толкова жестока — каза. — Не забравяй да си натопиш ръцете в купа със сол, след като си масажирала врата й.

— Това пък защо?

— Мама често ми повтаряше: „Злото се разпространява по белия свят чрез допир.“ Знам, че е истина, защото една сутрин тя докосна демон — разминала се случайно на улицата с него, и затова умря. Ако не си пречистваш ръцете, ще се превърнеш в сбръчкана маринована ряпа като Баба.

Двете с Пити бяхме на една възраст и в една и съща странна ситуация, затова съм сигурна, че ако можехме, щяхме често да си говорим. Но бяхме толкова претрупани с домакинска работа, че едва ни оставаше време да хапнем, а и Пити ядеше преди мен, защото беше по-старша. Вече споменах, че бе дошла шест месеца преди мен, но не знаех почти нищо повече за нея, затова попитах:

— От Киото ли си? Акцентът ти е, като че си оттук.

— Родена съм в Сапоро. После обаче, когато бях петгодишна, майка ми умря и баща ми ме изпрати тук при вуйчо. Миналата година той се разори и ето ме къде съм сега.

— Защо не избягаш обратно в Сапоро?

— Баща ми бе застигнат от проклятие и умря миналата година. Не мога да избягам. Няма къде да ида.

— Намеря ли сестра си — казах, — можеш да дойдеш с нас. Ще избягаме заедно.

Знаех колко й е трудно да учи, затова очаквах, че предложението ми ще я ощастливи. Но тя не отрони и дума. Бяхме вече стигнали до булевард Шиджо и пресякохме в пълно мълчание. Беше същият онзи булевард, който бе толкова многолюден в деня на пристигането ни. Сега, в ранната утрин, имаше само един трамвай в далечината и няколко велосипедисти тук-там. И така, пресякохме и поехме по тясна улица. Чак тогава Пити се спря — за пръв път, откакто бяхме излезли от нашата окия.

— Вуйчо ми беше много добър човек — каза тя. — Последното, което чух от него, преди да ме отпрати, беше: „Някои момичета са умни, други глупави. Ти си добро момиче, но си от глупавите. Не можеш да се справиш сама на този свят. Пращам те на място, където други ще ти казват какво да вършиш. Изпълнявай каквото ти нареждат и всичко ще е наред.“ Това ми каза той. Тъй че, ако искаш да продължиш по своя си път, Чийо чан, върви. Но аз, аз намерих място, където да прекарам живота си. Ще работя толкова усърдно, колкото е нужно, само и само да не ме изгонят. Но по-скоро бих се хвърлила от някоя скала, отколкото да съсипя шанса си да стана гейша като Хацумомо.