Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Едва ли през първите няколко дни в това странно място щях да се чувствам по-зле, ако вместо семейството и дома ги бях загубила ръцете и краката си. Не се и съмнявах, че животът никога вече няма да е същият. Можех да мисля само за объркването и мъката си и ден след ден се чудех дали отново ще видя Сацу. Бях без баща си, без майка си, дори без дрехите, които винаги бях носила. Но, кой знае защо, онова, което след седмица-две най-много ме удивляваше, бе, че всъщност съм оцеляла. Помня как веднъж, когато забърсвах купичките за ориз, се почувствах толкова объркана, че трябваше да спра и дълго да гледам ръцете си, тъй като почти не вярвах, че съществото, което забърсва съдовете, съм всъщност аз.

Майка ми бе казала, че мога да започна обучението си след няколко месеца, стига да работя усърдно и да се държа прилично. Както разбрах от Пити, да започна обучението си означаваше да ходя на училище в другия край на Гион, за да взимам уроци по музика, танци и чайна церемония. Всички момичета, на които предстоеше да станат гейши, учеха в това училище. Бях сигурна, че щом най-сетне ми позволят да го посещавам, ще срещна там Сацу, така че в края на първата седмица вече бях решила да съм кротка като крава, която водят за повода, с надеждата, че Майка веднага ще ме прати в онова училище.

Повечето от домакинските ми задължение бяха прости. Прибирах сутрин завивките, почиствах стаите, метях пръстения коридор и други такива. Понякога ме пращаха до аптеката за мазило против крастата на готвачката или до един магазин на булевард Шиджо за любимите на Леля оризови бисквити. За щастие, най-отвратителната работа, като чистенето на клозетите, вършеше една от по-старите прислужници. Но макар да работех по моему много усърдно, изглежда, че противно на очакванията ми не правех добро впечатление, защото ежедневните задължения надхвърляха възможностите ми, а Баба още повече влошаваше ситуацията.

Да се грижа за нея не бе всъщност едно от задължения ми, или поне не както Леля ми ги описа. Но извикаше ли ме, не можех да се престоря, че не съм чула, защото тя бе най-старшата в тази окия. Един ден например, тъкмо носех горе чай на Майка, когато чух старицата да вика:

— Къде е онова момиче! Пратете ми го!

Трябваше да оставя подноса с чая и бързо да ида в стаята. Баба обядваше.

— Не виждаш ли, че тук е прекалено горещо? — извика ми тя, след като коленичих и й се поклоних. — Трябваше да дойдеш и да отвориш прозореца.

— Съжалявам, госпожо. Не знаех, че ви е горещо.

— Не личи ли, като ме гледаш?

Ядеше ориз и по долната й устна бяха полепнали няколко зърна. Помислих си, че е по-скоро противна, отколкото потна, но отидох до прозореца и го отворих. Само че тутакси влетя муха и зажужа около яденето на Баба.

— Какво ти става? — извика тя, отпъждайки мухата с пръчиците за хранене. — Другите прислужници не пускат мухи, когато отварят прозореца!

Извиних се и казах, че ще взема биячка.

— И ще запратиш мухата право в яденето ми ли? О, не, не! Ще стоиш тук, докато ям, и ще я отпъждаш.

Тъй че трябваше да остана при нея, докато яде, и да слушам разказа й за великия артист от театър Кабуки Ичимура Удзаемон XIV, който държал ръката й по време на церемония по любуване на луната, когато тя била четиринайсетгодишна. Когато най-сетне ме пусна да си вървя, чаят за Майка бе вече толкова студен, че не можех да й го сервирам. И тя, и готвачката ме нахокаха.

Истината бе, че Баба не обичаше да е сама. Дори когато отиваше до клозета, караше Леля да стои пред отворената врата и да я крепи с ръце на седалката. Вонята бе толкова силна, че бедната Леличка едва не си изкълчваше врата, опитвайки се да държи главата си колкото се може по-далеч. Нямах чак толкова ужасни задължения, но Баба доста често ме викаше да я масажирам, докато тя си чисти ушите с малка сребърна лъжичка, а да я масажирам бе по-лошо, отколкото си представяте. Първия път, когато тя смъкна кимоното от раменете си, едва не ми призля, защото кожата по тях и врата й бе грапава и жълта като на сурова кокошка. Както по-късно научих, причината за това била, че по времето, когато била гейша, използвала особен бял грим. Наричахме го „китайска глина“ и съдържаше олово. Китайската глина, оказа се, беше преди всичко отровна, а освен това бе навярно една от причините за отвратителния характер на Баба. Освен това на младини тя често бе отскачала до минералните бани на север от Киото. В това не би имало нищо лошо, освен че гримът със съдържание на олово се сваляше много трудно и остатъците от него в комбинация с елементите в минералната вода бяха съсипали кожата й. Баба не бе единствената жертва на този грим. Дори в първите години на Втората световна война по улиците на Гион все още можеха да се видят старици с провиснали жълти вратове.