Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Сведох очи до нивото на устата й, която бе все така отворена. Лицето й бе смесица от цветове: кървавочервено като месо около очите, венците и езикът — сиви. И за да е всичко още по-ужасно, всеки от долните й зъби бе набучен във венците като в локва кръв. Дължало се на липсата на нещо в храната й през последните години, както научих впоследствие. Тогава обаче не можех да се избавя от усещането, че колкото повече я гледам, толкова повече ми заприличва на изсъхнало дърво без листа. Бях толкова смаяна от тази гледка, че, струва ми се, отстъпих крачка, изохках или издадох някак чувствата си, защото тя неочаквано попита със стържещия си глас:

— Какво гледаш, а?

— Много съжалявам, госпожо. Гледах кимоното ви — отвърнах. — Никога не съм виждала подобно нещо.

Може би точно това бе верният отговор, ако изобщо имаше такъв, защото тя издаде странен смях, който впрочем прозвуча като кашлица.

— Искаш да кажеш, че го харесваш, така ли? — каза Майка и продължи да кашля или да се смее, не знам. — А можеш ни да си представиш колко струва?

— Не, госпожо.

— Със сигурност повече, отколкото дадох за теб.

Появи се прислужницата с чая. Докато го сервираше, използвах да огледам тайно Баба. Майка бе по-скоро пухкава, с къси дебели пръсти и дебел врат, но затова пък Баба бе стара и сбръчкана. Беше поне на годините на баща ми, но изглеждаше така, сякаш цял живот досега се е варила и в крайна сметка от нея е останал отвратителен концентрат. Сивата й коса ми заприлича на оплетени копринени конци, защото под тях се виждаше кожата на главата й. И тя изглеждаше отвратителна с червените и кафявите старчески петна. Не бих казала, че се мръщеше, но устата й бе сбърчена и това бе естественото й състояние.

Тя си пое дълбоко дъх с намерението да каже нещо и когато отново го издиша, промърмори:

— Не казах ли, че не искам чай? — След тези думи изпухтя, поклати глава и попита: — На колко си години, момиченце?

— Родена е в годината на Маймуната — отговори вместо мен Леля.

— Тази глупачка готвачката е маймуна — рече Баба.

— Деветгодишна — обади се Майка. — Какво мислиш за нея, Лельо?

Леля ме заобиколи, застана пред мен и бутна главата ми назад, за да огледа лицето ми.

— Има доста вода.

— Хубави очи — каза Майка. — Видя ли ги, Бабо?

— Изглежда ми глупава — отвърна старицата. — Нямаме нужда от още една маймуна.

— О, сигурна съм, че сте права — изрече Леля. — Навярно с точно така, както казвате. Но на мен ми се струва много будно момиче, а и от тия, дето лесно се приспособяват. Личи от формата на ушите й.

— С толкова много вода — обади се Майка — вероятно ще може да надуши пожар, преди още да е започнал. Не би ли било чудесно, а, Бабо? Няма да има нужда да се тревожиш повече, че килерът с всичките ни кимона ще изгори.

Както научих, Баба се боеше от пожар повече, отколкото бирата от жаден старец.

— Така или иначе, е доста хубавичка, не мислиш ли? — добави Майка.

— В Гион има безброй хубави момичета — отвърна старицата. — Нуждаем се от умно, а не от хубаво момиче. Хацумомо е толкова хубава, пък я каква глупачка е.

След тези думи Баба се надигна с помощта на Леля и пое обратно по коридора. Като гледах тромавата походка на Леля — защото единият й хълбок бе изхвръкнал, никак не ми беше ясно на коя от двете й е по-трудно да върви. Скоро чух плъзгаща се врата да се отваря, а после да се затваря и Леля се върна.

— Имаш ли въшки, момиче? — попита ме Майка.

— Не — отвърнах.

— Ще трябва да се научиш да говориш по-любезно. Лельо, бъди така добра да оправиш косата й.

Леля повика една прислужница и я прати за ножица.

— Е, момиченце — рече Майка, — сега си в Киото. Или ще се научиш да се държиш както подобава, или ще ядеш бой. А и тук Баба е тази, която бие, тъй че ще съжаляваш. Моят съвет към теб е: работи усърдно и никога не излизай от тази окия без разрешение. Прави каквото ти казват, не създавай много неприятности и след два-три месеца може би ще започнеш да изучаваш изкуствата, които една гейша трябва да владее. Не съм те довела тук, за да си прислужница. Ще те изхвърля, ако се стигне до това.

Майка пуфтеше с лулата си и ме пронизваше с поглед. Не смеех да помръдна, докато не разреши. Зачудих се дали сестра ми не стои пред някоя друга жестока жена някъде друга де в този ужасен град. И внезапно си представих как бедната ми болна майка се надига на лакът върху постелята и се оглежда да види къде сме. Не исках Майка да забележи, че плача, но преди да измисля как да спра сълзите, те напълниха очите ми. Погледът ми се премрежи и жълтото кимоно на Майка започна да става все по-меко и по-меко, а накрая за искря. После тя издуха облак дим от лулата си и кимоното й изчезна напълно.