Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Хайде стига, момиченце. Няма нужда да се притесняваш толкова. Никой не се кани да те сготви.

И тя като господин Бекку и Хацумомо говореше с особен акцент. Звучеше толкова различно от японския, който говорехме на село, че ми беше доста трудно да я разбирам.

Но във всички случаи думите й бяха най-милите, които чух през целия този ден, тъй че реших да се вслушам в съветите й. Каза ми да й викам Леля. После погледна надолу, право в лицето ми, и изрече гърлено:

— О, небеса! Какви потресаващи очи! Ами че ти си много хубаво момиче! Майка ще е очарована.

Веднага си помислих, че майка й трябва да е много стара, защото стегнатият кок на тила беше посребрен и само отделни кичури чернееха.

Леля ме преведе през входа и аз се оказах в тесен проход за към задния двор. Една от къщите, чийто зид ограждаше коридора, беше малка като нашата в Йороидо — две стаи с пръстен под — и беше, както се оказа, за прислугата. Другата, не много по-голяма, но елегантна, имаше каменна основа, под която се виждаше пролука колкото да се провре котка. Над прохода между двете къщи се виждаше тъмното небе и аз имах чувството, че съм в някакво миниатюрно село, особено след като забелязах и няколко други малки дървени постройки в дъното на двора. Все още не знаех, че това бе типична обител за тази част на Киото, в която се намирах. Макар да изглеждаха като отделна група, двуетажните постройки в двора просто помещаваха тоалетните и килера; до втория етаж се стигаше по външна стълба. Целият ансамбъл заемаше по-малка площ от къщата на господин Танака и подслоняваше осем души. Или по-скоро девет, тъй като и аз бях вече тук.

Едва след като обхванах с поглед странната подредба на малките сгради, забелязах колко елегантна е по-голямата къща, В Йороидо дървените постройки бяха по-скоро сиви, отколкото кафяви, и разядени от соления въздух. Но тук дюшемето и гредите сияеха на жълтата светлина на електрическите лампи. В дъното на вестибюла на по-голямата къща имаше хартиени плъзгащи се врати, както и стълба, която водеше право нагоре. Една от тези врати беше отворена и се виждаше дървен шкаф с будистки олтар. Оказа се, че елегантните стаи се ползват от семейството и от Хацумомо, макар че, както ми предстоеше да разбера, тя изобщо не бе член от него. Ако някой от семейството пожелаеше да излезе на двора, не минаваше по пръстения проход като слугите — имаха си свой собствен проход покрай едната страна на къщата, облицован с полирано дърво. Дори тоалетните бяха отделни — една горе за семейството и друга долу — за прислугата.

Все още не бях открила повечето от тези неща, макар че и това стана за ден-два. Дълго стоях в прохода, чудех се що за място е това и бях ужасно уплашена. Леля се беше скрила в кухнята и говореше дрезгаво на някого. Накрая този някой излезе. Оказа се момиче горе-долу на моята възраст. Носеше дървено ведро с вода — толкова тежко, че половината се разплиска по пръстения под. Макар да беше слаба, лицето й беше много пълно и абсолютно кръгло, тъй че ми заприлича на пита, забучена на пръчка. Тя се напрягаше да носи ведрото, изплезила език. Скоро разбрах, че това й е навик. Тя изплезваше език, когато разбъркваше супата с месо или насилваше ориз в купичка, или дори когато пристягаше дрехата си. А лицето й, с вечно изплезен език, бе наистина толкова пълно и кръгло като питка, че след няколко дни й лепнах прякора „Пити“ и всички започнаха да я наричат така — дори клиентите й много години по-късно, когато стана гейша.

Пити пусна ведрото до мен и докато ме разглеждаше от горе до долу, прибра езика си и отметна кичур коса зад ухото си. Мислех, че ще каже нещо, но тя просто продължи да ме оглежда, сякаш се мъчеше да реши дали да не отхапе част от мен. Наистина изглеждаше гладна. Но най-накрая се наклони и пошушна:

— Откъде, за бога, идваш?

Не мислех, че ще помогне, ако кажех, че съм от Йороидо, след като и нейният акцент беше странен като на останалите. Бях сигурна, че не знае името на моето село. Вместо това обясних, че току-що съм пристигнала.

— Мислех, че никога няма да видя момиче на моята възраст — каза тя. — Но какво ти е на очите?

Точно тогава Леля излезе от кухнята и след като отпрати Пити, взе ведрото и една гъба и ме поведе към двора. Беше хубав и покрит с мъх, а каменната пътечка водеше към склад отзад, но иначе тоалетните воняха ужасно. Леля ми каза да се съблека. Боях се, че ще стори същото като госпожа Суетня, но тя просто изля вода върху раменете ми и започна да ме търка с гъбата. После ми даде кимоно — нищо и никакъв груб памук с най-проста тъмносиня шарка, но със сигурност по-елегантно от всичко, което бях обличала някога. Една възрастна жена — оказа се готвачката — излезе от кухнята с няколко прислужници да ме видят. Леля им каза, че ще имат достатъчно време да ме зяпат друг ден, и ги отпрати.